| Title | : | Putas asesinas |
| Author | : | |
| Rating | : | |
| ISBN | : | 8433968084 |
| ISBN-10 | : | 9788433968081 |
| Language | : | Spanish; Castilian |
| Format Type | : | Paperback |
| Number of Pages | : | 232 |
| Publication | : | First published September 1, 2001 |
Putas asesinas Reviews
-
“Putas asesinas” es una entrada perfecta al mundo de Roberto Bolaño, un compendio de lo que es su literatura, tanto en lo bueno como en lo menos bueno como en lo buenísimo.
El mal, la violencia, Chile y el golpe de estado, el exilio, la soledad, la culpa, el humor, el sexo, la muerte, la amistad, los sueños, el azar, la literatura y sus autores, la extrañeza, los momentos de lucidez siempre mezclados con una realidad inclemente…“… y comprendí durante un segundo escaso el misterio del arte, su naturaleza secreta. Pero luego apareció en el mismo sueño el cadáver de la india muerta de un cáncer en la encía y olvidé todo.”
… historias que empiezan para convertirse rápidamente en otra cosa, encuentros inesperados, antiguos amigos casi olvidados que vuelven, la falta de lazos, con el lugar en el que se reside, con la comunidad con la que se convive, con una familia inexistente, seres heridos, de los que no siempre se conoce la herida, con comportamientos indescifrables…
En fin, espero que Bolaño se equivocara cuando escribió aquello de que "nadie que haya existido en el mundo está tranquilo" y que de vez en cuando se eche unas risas con su admirado Enrique Lihn a costa de los que quedamos por aquí. -
No se qué es lo que más me gusta de leer a Bolaño, pero lo que tengo claro es que me encanta. Serán los elementos que siempre dan vueltas en lo que escribe, el exilio chileno, méxico, poetas, recuerdos, latinos dando vueltas por paises europeos, o latinos que no han ido a europa, sueños, en fin, siempre me acaba envolviendo. En este libro me sorprendí disfrutando especialmente de Buba, que trata sobre jugadores de futbol, al cual no soy particularmente aficionada, por no decir nada. Me gusta esa tensión que crea por contar las cosas en pasado, como de algo que va a ocurrir todo el tiempo, me recuerda a Paul Auster, pero luego lo lleva por otro lado. Muy bueno el Bolaño, entre chileno y mexicano, un poco esquizofrénico incluso, y siempre muy creíble y disfrutable.
-
Ένα ξεκάθαρο, 5/5, 10/10 ή..100/100.
Ο Bolano καταφέρνει ακόμη μια φορά από την πρώτη στιγμή να σε αρπάξει και να σε βυθίσει στο μοναδικά λογοτεχνικό απόλυτα προσωπικό σύμπαν. Κα��ά την ταπεινή προσωπική άποψη ίσως ένας από τους μεγαλύτερους μετά-μοντέρνους συγγραφείς που υπήρξε κατά το δεύτερο μισό του 20ου αιώνα, πάντα εντελώς υποκειμενικά. Βασικό κριτήριο για να χαρακτηριστεί κάποιος μεγάλος δεν είναι μόνο να γράφει καλά η περίτεχνα κλπ.. αλλά να μπορέσει να δομήσει ένα προσωπικό λογοτεχνικό ύφος και σίγουρα αυτό ο συγκεκριμένος συγγραφέας το έχει αναμφίβολα πετύχει.
Ποιος άλλος άλλωστε θα μπορούσε να ξεκινήσει ένα διήγημα κάπως έτσι...
“Ακούγεται σαν ψέμα αλλά εγώ γεννήθηκα στην συνοικία του Εμπαλάδος. Το όνομα λάμπει όπως το φεγγάρι. Το όνομα, με το κέρατο του, ανοίγει δρόμο μές στο όνειρο, και ο άνθρωπος προχωράει μέσα από αυτό το μονοπάτι. Πάντα σκληρό. Το μονοπάτι που οδηγεί η βγάζει από την κόλαση. Εκεί καταλήγουν όλα. Να πλησιάζεις η να απομακρύνεσαι από την κόλαση. Εγώ για παράδειγμα έχω διατάξει να σκοτώσουν. Έχω κάνει τα καλύτερα δώρα γενεθλίων. Έχω χρηματοδοτήσει βασιλικά σχεδία. Άνοιξα τα μάτια μου μέσα στο σκοτάδι. Με εξαιρετική βραδύτητα άνοιξα τα μάτια στο απόλυτο σκοτάδι. Φυσικά θα σας τα διηγηθώ όλα. Ο πατέρας μου ήταν ένας αρνησίθρησκος ιερέας. Δεν ξέρω αν ήταν κολομβιανός η από κάποια άλλη χώρα. Ήταν λατινοαμερικάνος. Φτωχός σαν τα ποντίκια, εμφανίστηκε μια νύχτα στο Μεντεγίν και έκανε κήρυγμα σε καντίνες και μπουρδέλα...” -
Този човек е толкова луд и прекрасен. Обожавам да изкарвам времето си с него: винаги нещо научавам, дълбоко се впечатлявам, спирам, за да се замисля и се чувствам в добра компания на опасно място.
Докато превеждах книгата, си държах тези два цитата наблизо.
"Чуя ли някой писател да говори за безсмъртието на определени литературни творби, ми идва да го нашамаря. Мен по-скоро ме занимават успокоителните свойства на определен вид шамари - като онези, които в киното се зашлевяват на истериците или истеричките, така че те да реагират, да спрат да крещят и да си спасят живота." Из "Литературното безсмъртие", Роберто Боланьо, "В скоби"
"Прозата на Боланьо разчита на леки пробиви във възприятието на реалността", Хуан Вильоро (същия, от когото имаме чуден текст за предговор: колко е приятно човек да общува с интелигентни, стъпили на земята събеседници - беше лесно, просто и радостно да се уговорим)
Целият сборник крачи из подвижните пясъци на спомени и фантазии: много, много често разказвачът опитва една дума, за да опише нещо, после я модулира или измества с друга, казва "еди-какво си беше това... или онова... а може и изобщо да не е било" или пък "еди-кое си сякаш/като че ли/май беше..." Пластовете непрестанно се разместват и накрая картината е като в старите вестници и списания - когато при печата слоевете цвят се случеше да се разминат и фокусът на снимките се губеше, и се получаваше някакво визуално бълнуване, което не беше ясно сън ли е, желание ли, или някаква драма на печатаря, обяснима в далеч по-делнични координати.
Когато Люба нарисува корицата, която най-много ми допадна, каза: "Нещо не е наред в тази корица." А аз й казах: "Нещо не е наред в тази книга." И в този свят, разбира се, затова е цялото разказване тук, целият бестиарий от образи, които не са спрели да крещят и не са си спасили живота. Или са спрели, колкото да установят с изненада, че еднократно, дълготрайно и универсално спасение няма - само откъслечни актове на човещина и на близост.
"Кучки вероломни" е пълна с живи хора. И с информация - както "суха" (знания от всякакъв порядък, които най-вероятно за нищо няма да ви послужат, но може и да ви спасят живота, не съм сигурна), така и емоционална. Информацията не е поднесена на тепсия: трябва да се извлече на места, а на други да се озапти, защото идва като лавина. Тази книга е мъдра, обичам я и отсега знам, че няма да се хареса на много читатели, защото тя не е за харесване, а за разбунване на здрачните зони. Кому е нужно това ли? А кому не е нужно?
(Тук искам да спомена, ей така, от благодарност и обич, че имам най-адекватната и компетентна, и велика редакторка на света, Лили Табакова. Без нейната търпелива и щедра намеса съм заникъде.) -
Ιστορίες που απαιτούν ειδικές συνθήκες πίεσης και θερμοκρασίας του εγκεφάλου και εγώ δεν τις είχα τη δεδομένη χρονική στιγμή. Θα επανέλθω σίγουρα με τα "Τηλεφωνήματα" τα οποία έχω στη βιβλιοθήκη, σε ένα καλύτερο mental timing γιατί καταλαβαίνω παρόλα αυτά ότι εδώ πρόκειται για ένα σύμπαν ενός τύπου πολύ τσίφτη.
-
Putas asesinas or Murderous Bitches is my first encounter with the prose of Roberto Bolaño. What can I say? I'm hooked by his talent as a story teller, by his imagination, weaving real life facts with fabricated ones. What I liked the most was the dreamy feeling I got while reading his stories, like I was sitting together with Bolaño at a bonfire and he was murmuring some tales about his life. And they felt so real that I could have believed everything he would tell me.
Impersonating various characters, Bolaño recounts unrelated stories, many of which have an abrupt ending. At first this bothered me a bit, but then I found it to be actually charming in its veil of mystery, like the tale might continue later on, after a short break.
I started to research what was real and what was not: his father was a boxer - true; his mother was a porn actress - false; he moved with his family to Mexico City - true; he was arrested on suspicion of being a terrorist, but later released, without being tortured - unclear (he describes this experience in the story Dance Card); he was vagabonding through France, Belgium and Spain - true; he played soccer - maybe; he married a Catalan woman and settled near Barcelona - true; Nicanor Parra was his favorite Chilean poet - true; he had an after-life experience - who knows?
Two of the stories are narrated by B., of whom I hear that represents the author himself and also appears in
Last Evenings on Earth... [[Wait, I've had a revelation... in fact these stories do appear in the latter book... The last seven in Evenings... are in common with Putas asesinas. While the rest of the stories in Evenings... can be found in Llamadas Telefónicas. Ok, I've untangled some of the mystery. It means that six stories are only in Putas asesinas.]] Sorry for the digression!
The only story that brakes the pattern of the first-person narrative is precisely Putas asesinas, which is told in the form of a monologue. It is also the only story where the protagonist is of the opposite sex - a girl who has kidnapped a guy whom she spotted on TV, at the ending of a soccer game.Las mujeres son putas asesinas, Max, son monos ateridos de frío que contemplan el horizonte desde un árbol enfermo, son princesas que te buscan en la oscuridad, llorando, indagando las palabras que nunca podrán decir. En el equívoco vivimos y planeamos nuestros ciclos de vida.
I'll focus a bit on the stories that are to be found only in this collection (please correct me if I'm wrong, those of you who are true Bolaño fans, especially Mike Puma - assuming that you would read this review in the first place):
The protagonist in
Prefiguration of Lalo Cura - la locura, right? - has a mother who is an actress in porn movies, but this seems as natural as the drug trafficking. Instead, he speaks obsessively about another actor, Pajarito Gómez, who had a sort of inner vibration that captivated the viewers.
You can read this story here:
http://www.newyorker.com/fiction/feat...
The Return is one of the two stories with a surrealist touch - it is told from the point of view of a ghost, who follows his former body and stumbles upon some unpredictable situations. This story is one of my favorites, despite a rather gross scene involving the corpse.
The other surreal tale is Encounter with Enrique Lihn, in which the narrator relates his dream, in which he meets the deceased writer.
Buba is an amazing story of some soccer players who start to win the games due to some dubious practices of their African colleague, Buba. As I've also stated in my status update, Bolaño managed to write a story about soccer that didn't bore me for a second, which is truly amazing (I tend to avoid all writing involving sports).
In Photographs, Arturo Belano (whom I hear is the protagonist in
The Savage Detectives) is somewhere in Africa and leafs through an anthology of French poetry (La poésie contemporaine de langue française depuis 1945), an occasion to comment on poets and their writings, as he also does in the story Vagabond in France and Belgium. I am truly ashamed, as I've heard only about a couple of these writers... Now I understand Mike Puma, who takes his recommendations from Bolaño! -
Ενα βιβλιο που δεν το λες ευκολο, ουτε και κατανοητο..Είναι το συμπάν Μπολανιο. Ο Μπολανιο μεσα από μια σειρα ιστοριων μας παρουσιαζει τις εμμονες και την ιστορια του και τον κοσμο της λατινο-αμερικανικης λογοτεχνιας. Πραγματικά εντυπωσιακός ο τρόπος με τον οποιο συμβαινει όλο αυτό, διοτι ο αναγνωστης μαλλον θα ηθελε να παρει το βιβλιο και το βαλει ομορφα και ησυχα στην ακρη και να πει: "ΟΚ! Μπαστα Ρομπερτο!". Ο Μπολανιο περιπλανήθηκε πολυ, οποτε το ταξιδιωτικο υπαρχει στις ιστοριες, ασχοληθηκε ενεργα με την πολιτικη (και αυτο υπαρχει), τα εβαλε με το κατεστημενο (και αυτο υπαρχει), διαβασε πολύ (τουτο το τελευταιο κυριαρχει σε ολο το βιβλιο). Οι ιστοριες ειναι ανισες μεταξυ τους, ωστοσο ειναι γοητευτικες και η καθε μια εχει διαφορετικη δυναμικη και ρυθμο. Οι τελευταιες τρεις (Φωτογραφιες, Λιστα Χορου και Συναντηση με τον Ενρικε Λιν) καθοδηγουν τον αναγνωστη στο συμπαν Μπολανιο και τον παιρνουν απο το χερι ωστε να διαβασει κι αλλο κι αλλο κι αλλο κι αλλο...Όχι μονο Μπολανιο, αλλα να κανει ελευθερη καταδυση στη Λατινο-Αμερικανικη λογοτεχνια (παλιοτερη και συγχρονη) και να ανακαλυψει παραλληλους και διαφορετικους κοσμους. Το βιβλιο ειναι εξαντλημενο και εαν το βρειτε σε βιβλιοθηκη διαβαστε το...Τουλαχιστον οσοι δηλωνετε φιλοι της Λατινο-αμερικανικης λογοτεχνιας.
-
Bolano müthiş bir hikaye anlatıcısı. İşlediği konuların etkileyiciliği kadar, üslubuyla da ne yazarsa insanı içine çekiyor. Birbirinden güzel hikayelerden oluşan bu kitabı henüz okumadıysanız kaçırmayın derim.
-
Έχετε προσπαθήσει ποτέ να κολυμπήσετε σε θάλασσα μανιασμένη? Να μείνει το κεφάλι σας πάνω απ τα κύματα? Έχετε νιώσει κύματα να σας ρουφάν και η δύναμη της θάλασσας να μάχετε την προσωπική σας αντίσταση?
Αυτό, αυτό έκανε ο Μπολάνιο στις Πουτάνες Φόνισσες. Σε ρουφάει, σου κόβει την ανάσα, σου ρίχνει θολό φως. Αστο, μην αντιστέκεσαι. Δεν έχει νόημα.
Υπέροχος Ρομπέρτο Μπολάνιο.! Θαυμαστός Ρομπέρτο Μπολάνιο.! -
An uneven collection of short stories, ranging from sparkling snippets of life delivered in lucid, seductive prose to far-fetched, self-indulgent exercises of the writer's imagination. As always with Bolaño, an entertaining and enjoyable read.
Una colección desigual de cuentos que van desde retazos chispeantes de la vida, narrados en una prosa lúcida y seductora, hasta ejercicios rebuscados y autoindulgentes de la imaginación del escritor. Como siempre con Bolaño, una lectura entretenida y agradable. -
Не ми е на сърце този човек (писател). Виждам колко е талантлив, специфичен, но нещо вътрешно се опъвам да се отпусна в атмосферата му. На нокти съм повече, отколкото като чета по-ужасни и страшни неща.
Още в началото не ми потръгна добре със сборника и се „дръпнах“. Стане ли въпрос за гадости с деца, изобщо отказвам да възприемам и се затварям за всичко (доста егоистично, защото „такива“ деца има…). Затова още от първия разказ настроението с книгата ми се оформи като:
Сумрак.
Подкожно ръчкане.
Постелка от натрошено стъкло.
Допир с тънък ледец, от който ми става горещо.
Щуращи се хора – като единаци по земята.
„… повей пустинен въздух.“
Защото Роберто Боланьо е от родените през 50-те в Чили ли (които през ’73 са били млади)? То май през целия 20-и век в Латинска Америка „има нещо“ (и преди това – още от „откриването“ ѝ). Или защото авторът няма намерение/подтик да се занимава с розовките неща? Или защото чувствителността на всеки поет е така пареща и неспокойна?
„Но от насилието, от истинското насилие няма измъкване, не и за нас, родените в Латинска Америка през 50-те, същите, които бяхме на около двайсет, когато умря Салвадор Алиенде.“
Беше логично след биографията на Маркес, въпреки големия избор, да продължа пак с Латинска Америка. И още ми се иска. След като тази година Аугусто Монтеросо и Хуан Пабло Вилялобос са едни от любимците ми, се разхождам доста из континента, който жаля сега. („обикалям“ с google maps Колумбия и Мексико от няколко дни).
Обаче защо отказвам да се вдълбоча в реалностите на Боланьо? След като по принцип харесвам точно подобни литературности - не природни описания, не разказване за действия, а за настроения най-вече:
„Спрях колата отстрани на шосето. Отворих вратата и слязох: още не се беше стъмнило окончателно, но вече не беше ден. Земята около мен, хълмовете, между които се губеше пътят, бяха в наситено тъмножълто, каквото не бях виждал досега. Сякаш светлината (но то не беше светлина, а просто цвят) бе натежала от нещо, което не познавах, но ми се стори, че спокойно би могло да е и вечността. Досрамя ме от по��обна мисъл. Разтъпках крака. Една кола ме подмина и избибипка. С жест пратих шофьора да върви на майната си. А може и да не е било само жест. Може да съм извикал „да ти еба майката“ и шофьорът да ме е видял или чул. Но както почти всичко в тази история, това също е слабо вероятно. Пък и в спомена ми за оня момент единственото, което виждам, е собствения си образ, застинал в огледалото му за обратно виждане: косата ми още е дълга, аз съм слаб, нося дънково яке и прекалено големи очила, отвратителни очила.“
Ей тази само-отвратителност може би ме бута настрани и не ми дава да се единя с боланьовите дълбини. Изглежда сега съм в easy-going state of mind, към „простота“ клоня направо. Но ще продължавам ли да търся боцкащия Боланьо? Вероятно да, поради препоръките на другарчета. А и заради обрата посредата на книгата, когато близък човек се върна от петдневна работа с група хора – привидно нормално съществуващи, но с изплувала вътрешна мътилка при тези занимания. Затова май не би следвало да се окопавам така в плитката си градинка.
А всеки път в библиотеката „2666“ стои на централната стена с актуални книги и никой не я взема, стои си отново и отново (а обикновено на тази стена книгите се сменят бързо, защото са най-търсени). Може би повечето читатели я избягват заради обема, аз май заради части от анотацията: „насилие и престъпления, безразличие и корупция, интелектуални търсения и разруха. Историята на разочарованието от света, превъплъщенията на неотменното, на човешкото. Боланьо не е мизантроп, нито циник. В „2666“ той е дълбоко и безнадеждно разочарован.“
Зная, че художествената литература е друго, не е вестник с ужасите на деня. Но ми притъмнява като чета тези изречения, не че мислено ги опровергавам, напротив – в последно време, въпреки неизчерпаемите прекрасни неща в нас и около нас, също клоня най-общо към мисли като „скапана работа е това човешкият род; и историята, която е сътворил и продължава да твори...“ Преди бях в периоди на по-голямо въодушевление от човешките същества като „голяма работа“. Това пак остава, но сега дори дребните нищожности ми натежават повече, събрани общо на фона на големите злини. И все пак (не поради щраусовски светлоглед), не смятам да се лутам из тая тиня, а да си спокойствам в плитката мирна светлост — ето го моят принос.
Но кой всъщност не е наред – единствено въодушевена бях на разказа „Завръщането“ ?!! :) (Заедно с „Последни залези на Земята“ и „Гомес Паласио“).
А ако вземем любимата Барселона, със сборника по-скоро се чувствах натясно и на тъмно като в Barri Gòtic, а не на светло и нашироко като в Barceloneta. Удоволствие изпитвах повече от превода на Нева Мичева. Точно така беше с „Коломбър“ на Дино Будзати. Но там еднакво много се удивявах и от самия автор, и от превода. Как се разграничават тези неща (като дори не зная самия език) – ами усеща се. Странно сегашно време избира Роберто. То май ми допадна – накланя към не-драматизиране, трезва дистанцираност.
Малко Б. настроения:
„Нощем заспивах трудно. Сънувах кошмари. Преди да си легна проверя��ах дали вратата и прозорците на стаята ми са плътно затворени. Устата ми пресъхваше и единственото решение беше да пия вода. Постоянно ставах и ходех до банята да си пълня чашата. Така и така бях на крак, използвах случая да видя за пореден път дали съм затворил добре. Понякога забравях тревогите си и заставах до прозореца, да погледан нощната пустиня.. После се връщах в леглото и затварях очи, но заради всичката вода, която бях изпил, не след дълго ставах отново, , този път да пикая. И така и така бяха на крак, отново наглеждах ключалките и притихвах, заслушан �� далечните шумове на пустинята (приглушени мотори, коли, поели на север или на юг) или загледан в нощта през прозореца. Накрая се съмваше и едва тогава смогвах да дремна няколко часа без прекъсване – два-три най-много.“
„Факт е, че Б. изслушва разказа за неволите на У. отначало с върховно удоволствие, а после, неусетно, с нарастващо усещане за победа – ирационална, безславна победа, която изкарва наяве всичките демони на собствената му жлъч и разочарование. Представя си как У. тича по някаква улица – чилийска сякаш, латиноамериканска – с вой или крясъци, а сградите от двете му страни димят безспир, при все че нито за момент не се вижда един-единствен пламък.“
„Разговарят и К. го кара да се вгледа по-внимателно в сенките, които телата им хвърлят по олющените стени, по калдъръмените улици. Имат собствени живот, казва. В първия момент Б. почти не ѝ обръща внимание. Сетне обаче се заглежда в своята сянка (а може и да е тази на датчанката) и за секунда остава с впечатлението, че тъмният, издължен силует го следи с крайчеца на окото си. Сепва се. След това тримата – четиримата – потъват в безформения мрак.“
„Като пристига в хотела си, се оглежда в огледалото. Очаква да види бито куче, но това, което вижда, е човек на средна възраст, слабоват, леко изпотен от ходенето, който за част от секундата потърсва, среща и отбягва очите си.“
„Но усещането за унес, сякаш ме шиба ангел – без да прониква в мен, но дълбоко в недрата ми , - трае кратко и тъкмо се усъмнявам в него, тъкмо почвам учудено да го анализирам, решетките се разтварят и тълпата се изсипва от стадиона: орляк лешояди, орляк гарвани.“
„Сваляш каската, наместваш си топките, прегръщаш ме през раменете. Този жест съдържа неподозирана доза нежност и свян. Но очите ти още не са достатъчно нежни и свенливи.“ -
3,5 *
-
Bolano’nun postmodern öyküleri, romanındaki gibi öykü içinde doğan öykülerden değil, basbayağı tek konu etrafında süren öyküler, anlatılar. Hiçbirinin sonu yok, sonunu tamamlamak ya da tamamlamamak okuyucunun işi. Yine edebiyatçılar, yine Şili özlemi, Allende’ye yapılan faşist darbenin travması, kaybolan (bedenen veya ruhen) insanlar. Hayatından kesitler ve alter egosu Arturo Belano.
Söyleyeceğim o ki, kesin olan bir şey varsa Bolano okumaya bu kitapla başlamamak en iyisi. Bir de çok iyi öykülerin olduğu bu kitaba en sevimsiz ve sıkıntı veren öyküsünün isim olarak verilmesi pek anlaşılır değil. -
Πειράζει που τον αγαπώ τον αγαπώ τον αγαπώ; Ναι αγαπώ πολύ αυτό τον συγγραφέα. Τον αγαπώ ακόμα και για τα αδύναμα κομμάτια του. Αγαπώ ακόμα και τα αδύναμα διηγήματα αυτού του μικρού το μου. Μη με ρωτήσετε γιατί, μπορεί και να μην έχω απαντήσει. Κανείς δεν ξέρει γιατί αγαπά ένα συγγραφέα. Ίσως κάτι απ’ το στείλει ήττα γραπτά του Να χτυπάει μέσα μου, όπως και μέσα σε κάθε άνθρωπο που του αρέσουν η παράξενη συγγραφείς.
-
“La certidumbre de que te mueres y de que te mueres por nada, por estupideces, y de que tu vida, la vida que estás a punto de perder, es también una sucesión de estupideces, es nada.”
“En el fondo, nos parecíamos, no ahora ni en los momentos previos a mi muerte, sino en la imagen que guardaba de mí mismo a los veintidós años o a los veinticinco, cuando aún estudiaba y creía que el mundo algún día se iba a rendir a mis pies.”
Uno tiene la sensación, en los cuentos de Bolaño, de que lo han metido ahí, en medio de toda la acción a la fuerza. Una narrativa tremendamente elegante, consciente e imaginativa. Los cuentos de Bolaño están dotados de una llama interior, una llama que se traduce más bien en el rugido sonoro de las letras al pronunciarse. Uno, tiene también la sensación de que se producen mensajes ocultos, algunos de ellos biográficos, otros, muy literarios. También me gusta Bolaño porque al hablar de escribir y de otros escritores se revela a sí mismo como un escritor perdido, solo salvado por la casualidad de una generación que resume como dolida.
La vida que tuvo Bolaño plasma en sus cuentos, como si fuese una especie de manto de seda con la que cubre sus relatos. A veces cómico, otras veces cruel, otras veces castigado, en otras un poeta, en tantas otras un detective de su memoria. Una habilidad literaria titánica, que supo trasciende los límites de la literatura, en un momento en el que se pensaba que todo estaba ya inventado.
-
Dejeme decirle, senor Bolano, que escribe usted muy bien. Dejeme decirle que ha logrado que no me sienta (demasiado) idiota escribiendole a un muerto (que, evidentemente, ya no puede leer lo que escribo de el, pero que en vida, como tambien es evidente o por lo menos bastante probable, tampoco lo hubiera hecho). Dejeme decir que algunos de sus cuentos se parecen a las etiquetas de los frascos que encuentra uno en el bano: no entiende uno de que se tratan los ingredientes, pero igual termina leyendolas. Dejeme decirle que encuentro este tomo bastante desigual: disfrute bastante de "El retorno", "Buba" y especialmente de "Encuentro con Enrique Lihn" (con el humor acido que permea casi todas las paginas de "Los detectives salvajes", esa novela suya que estoy disfrutando tanto y que ya casi termino). Pero algunos de los cuentos, esos sin comienzo ni final para el comun de los mortales ("Fotos", por ejemplo) me dejaron confundido, con esa sensacion triste de sentirme incapaz de pasar por la puerta que (tal vez) usted estaba tratando de abrir para mi. Lo imagino con una aguja en la vena, cayendo en el sopor que la heroina a la que quiero creer lei en algun lado era usted adicto le producia, escribiendo con furia. Reconozco que disfruto las historias que me llevan por Europa de la mano de algun latino loco. De las historias donde, con esfuerzo, puedo yo construir el final que usted dejo intacto. Pero no de las que, la verdad, me hacen sentir un perfecto tarado. Al final, solo lo quiero decir: lo seguire leyendo. Lastima que no pueda yo poner 3 estrellas y media (las limitaciones de la tecnologia)
-
En mi grupo de lectura no le gustó a prácticamente nadie, yo lo defendí cuando iba leyendo dos relatos y lo vuelvo a defender ahora cuando ya lo terminé. A mi me gustó y mucho, al principio pensé que tenía que ver con el cariño que le había tomado a Bolaño después de 2666. Con el paso de las páginas y la reflexión creo que no, que precisamente estas historias tienen lo mismo maravilloso que tiene ese libro que tanto me gustó, pero condensado en pequeñas píldoras que hablan de muchas otras cosas. Ese contar temas hondos que joden e importan tanto, pero sin palabras, dejándolo entrever en un texto que habla de otras cosas: de un paseo que no resultó como esperaba, de la pobreza de algunas personas, de las características de un viaje. Los personajes viven igual que nosotros, podemos sentir ese no ser nada de cada humano que nos cruzamos en el día a día pero también lo maravilloso de su existencia, tan distinta a las otras, tan rica, tan intensa.
En un punto aparte está la desilusión que me generó una parte en particular, más todavía tratándose de Bolaño, una persona que en 2666 supo demostrar el daño que genera el machismo, como desde lo sutil se llega a lo más malvado. Hablo del relato "Vagabundo en Francia y Bélgica", donde me llamó la atención como hace una diferencia entre un grupo de escritores y dos escritoras que reseña. Hablando de ellos en relación a sus obras y de ellas por sus características físicas o lo emocional que generaron en él. -
bolaño je izvrstan pripovjedač, jedan od onih koje čitaš, a čuješ im glas.
ove priče (13 njih) taman su mrc pomaknute da bi bile neobične, a taman realistične da bi bile sasvim moguće u ovom svijetu, s nejasnom linijom između činjenice i iluzije. bolaño piše s lakoćom, više priča, nego što piše, i ostavlja upečatljive slike. preporučam čitati polako, 2-3 priče dnevno, pustiti da odleže i da se smjeste. -
Putas Asesinas
Nel racconto che dà il titolo al libro così parla la protagonista
(una assassina?una puttana? o tutte e due?)
Se parlano ,anche fosse solo un mormorio, ascolta le loro parole e pensaci, pensa al significato che hanno, pensa a quello che dicono e a quello che non dicono,
cerca di capire cosa in realtà vogliono dire.
Le donne sono puttane assassine, Max, sono scimmie intirizzite dal freddo che contemplano l'orizzonte da un albero malato, sono principesse che ti cercano nel buio, piangendo,
indagando le parole che non potranno mai dire.
(" Las mujeres son putas asesinas,Max, son monos ateridos de frío que contemplan el horizonte desde un árbol enfermo, son princesas que tebuscan en la oscuridad, llorando,indagando las palabras que nunca podrán decir.")
C'è molto buio e deserto ,in ogni senso ,in questi racconti
ma anche luce,improvvisa
Una luce verde che pareva respirare, per una frazione di secondo viva e riflessiva in mezzo al deserto,sciolta da ogni legame, una luce che assomigliava al mare e che si muoveva come il mare,ma che conservava tutta la fragilità della terra,un'ondulazione verde,portentosa,solitaria
Per lettori inquieti.
☆☆☆☆ piene -
4.5*
-
Винаги когато искам да разкажа на някого за Боланьо и защо толкова го обичам, и започна да говоря, имам усещането, че изпускам най-важното и се оплитам в празни приказки, в ненужно словоохотлевене за едничкия писател от последните 30 години (който ми е известен), който е по-добре да се чете, отколкото да се коментира.
В този ред на мисли ми идва да го определя като литературен еквивалент на Полък - да чуеш нещо за писателя отнякъде или да видиш картина на художника в интернет, не просто не е достатъчно, а няма нищо общо с действителността. И при двамата покъртителното въздействие идва главно от непосредствената среща с магнетичния им, неразплетим и умопомрачителен вътрешен свят или поне малкото от този вътрешен свят, което е запечатано върху платното или хартията. Не можеш да предадеш криволичещите сюжети на Боланьо устно (а и писмено би било предизвикателство, освен ако не го цитираш буквално), както не можеш да обясниш какво точно те кара да изпиташ една картина на Полък, когато застанеш на метър пред нея. Едно е сигурно - не можеш да останеш безразличен.
В историите на Боланьо винаги имам усещането за документалистика, примесена с нещо от детективския жанр (макар, за щастие, да му липсва праволинейността на въпросния жанр). Винаги ми се струва, че някъде между редовете споделя преживени или дочути от приятели истории, коя от коя по-интересни, неподправени, загубени и ужасяващи.
Подобно на кратките му романи, разказите на Боланьо се усещат като част от необятно по-голяма картина, от един жив, гъвкъв и коварен свят, в който образите се губят в една история, за да се появят ненадейно в разговор, част от друга история, вероятно развиваща се на другия край на света. При него пушката понякога гърми в трето действие, понякога изобщо не гръмва, а друг път трещи и блъска през цялото време, докато не се задушим и не ни запищят ушите от напрежение между думите.
Искаше ми се да цитирам отделни части от всеки разказ в този сборник, защото сам по себе си сборникът ми хареса много повече от "Телефонни обаждания" (който също ми е дяволски любим), но сега като си гледам бележките и подчертаните редове, виждам колко стерилно седят, извадени от контекста на цялото повествование.
Роберто Боланьо е писател за смелчаци и за привърженици на силни усещания, поет-изгнаник, който умее да се присмива на черните дни, но чиято същинска сила е в разреза и вивисекцията на закърнелия и закърняващ човешки дух. Автор, който повече показва, отколкото дава отговори и обяснява, независим от течения и чужди влияния, и чието творчество само по себе си е колона под свода на световната литература.
"Изправих се внимателно, защото знаех, че там предметите са по-крехки от хората, за разлика от обикновено, и започнах да търся Лин (вече го нямаше до мен) из стаите на апартамента, който сега ми се стори не малък като дома на европейски писател, а голям, огромен, като дома на чилийски писател, писаел от Третия свят, с евтин персонал и скъпи чупливи предмети, дом, пълен с бягащи сенки и сумрачни стаи, където намерих две книги - едната класическа като гладък камък, а другата модерна и безвременна като говно - и колкото повече търсех, толкова повече охладнявах и ми ставаше все по-ядно и студено, и ми беше лошо, сякаш къщата се въртеше около въображаема ос, докато не се отвори една врата и не видях басейн - Лин беше в него, плуваше, и тогава, преди да отворя уста и да кажа нещо относно ентропията, Лин заяви, че лошото на неговото лекарство, на лекарството, което пиел, за да остане жив, било, че в известен смисъл го превръщало в опитна мишка на фармацевтичната компания (думи, които някак си очаквах да чуя, все едно участвах в пиеса и изведнъж си бях спомнил и моя текст, и текстовете на онези, на които трябва да подавам реплики), после излезе от басейна и се спуснахме на първия етаж, и си проправихме път сред навалицата в бара, а Лин каза: свършиха тигрите."
из "Среща с Енрике Лин", в превод на Нева Мичева -
Прочетох само първите няколко разказа от този сборник, нищо интригуващо не получих от тях и го оставих недочетен. Мислех си, че ще го довърша някой ден, но надали..
-
El libro se publicó por primera vez en 2001 por la editorial Anagrama. La novela fue dedicada a sus hijos Alexandra y Lautaro Bolaño, así como a sus amigos Marcial Cortés-Monroy y Alexandra Edwards, esta última director de la revista chilena Paula. Putas asesinas contiene cerca de 220/230 páginas y algunos cuentos son historias de personas reales: como siempre se nota el abuso de lectura que
Roberto Bolaño hizo en su vida de escritor. Este narrado pone en relieve protagonistas en absoluda soledad que están buscando un destino aún no definido. El contenido es conformado con varios capítulos y sin embargo el séptimo lleva una historia con el título del libro.
Entre los otros capítulos y cuentos que están dedicados especialmente por algunos amigos y autores se pueden encontrar:
El Ojo Silva
El narrador se encuentra en Berlín con "Ojo Silva", un fotógrafo profesional y una persona gay que en el contexto de la narración es un viejo amigo de Cile que conoció mientras estudiaba al D.F. de México: se narra una historia en la que, durante un reportaje a la India una pesona se implicó porque conoció a un chulo, un frecuentador de burdeles que frente la pedofilia se justifica con argumentos religiosos. Historia dedicada a Rodrigo Pinto, María y Andrés Braithwaite.
Gómez Palacio
Con el fin de crear una obra de la literatura el narrador decide ir al Estado de Durango, de allí moverse al pueblo mexicano Gómez Palacio. Esa ciudad es descrita como un pueblo miserables en el medio del desierto, cosa que esta otra visión de la localidad deprime. Y la única circunstancia que puede aliviar el aburrimiento que aflige son los paseos con el coche y la directora de Bellas Artes.
Últimos atardeceres en la tierra
El veinteañero Arturo Belano y su padre en 1975 dejan por unos días el D.F. mexicano para hacer algunos días de vacaciones en Acapulco. A pesar de que estaban juntos su relación era distante: mientras el veinteañero lee los pensamientos oscuros y los recuerdos que afloran hacia el poeta surrealista Gui Rosey, su padre esta buscando entretenimiento con la compañía de extraños y putas.
Días de 1978
En 1978 Arturo Belano era poco tiempo que se trasladó de México a España, en Barcelona, y durante una fiesta con los pobladores se enfrenta a un chileno: desde este asunto Belano de vez en cuando inicia a recibir noticias por parte del compatriota y su chica, mujer por la que Arturo comienza a sentir un interés creciente. Así llega a saber que el chileno fue ingresado en Cataluña al Centro Salud Mental de Sant Boi. Los dos se verán por una última vez en casa de unos amigos y en esta ocasión Belano aconseja de ver una película ambientada en el Rusia medieval.
Vagabundo en Francia y Bélgica
Belano en esta ocasión es adulto y se va de vacaciones en París donde compra de una revista de literatura francesa, una monográfica dedicada a la grafología por la que participa una entidad ficticia Bélgica llamada Henri Lefebvre, escritor desconocido de Masnuy-Saint-Jean en la Provincia de Hainaut que murió el mismo año del golpe chileno de 1973. Siguiendo con el viaje se detiene en Bruselas, donde conoció la hija de una viejo militare chileno de izquierda, y desde allí continúa hasta el pueblo a Lefebvre, lugar desconocido cuanto su proprio trabajo. Durante el viaje Belano come y se une a las putas.
Prefiguración de Lalo Cura
Lalo Cura es el hijo de un sacerdote y una actriz porno colombiana y recuerda las películas del director alemán Helmut Bittrich, obra donde vio trabajar a su madre y su tía. Uno de los actores de las películas llamado Pajarito Gómez en la vida del escritor mantuvo una preocupación de importancia para sí mismo; este personaje recurrente por parte de Bolaño es presente en la historia de la novela 2666, o con el nombre de Pancho Monje en Los sinsabores del verdadero Policía; incluso es mencionado en el libro de Llamadas Telefonicas bajo el nombre de Pancho Monge.
Putas asesinas
Un nacionalista español fascinado por el equipo nacional de fútbol de España aparece junto con conocidos del deportes: esto es buscado al estadio por parte de una seductora mujer que lo lleva a casa, hace sexo y luego lo secuestra. Historia dedicada a Teresa Ariño.
El retorno
Un hombre murió de un paro cardíaco en un club nocturno en París y su alma o su fantasma una vez extraído del cadáver permanece en la planta baja. Este espíritu seguirá el cuerpo que en un primer momento por parte de tercera persona es llevado a la morgue y luego en casa de Jean-Claude Villeneuve, un conocido diseñador de moda francés que es necrofilia.
Buba
Acevedo es un futbolista chileno que para superar la superstición va con putas. Tterminando herido juega bien al fútbol. Será parte del Fútbol Club Barcelona, donde se hizo amigo de los jugadores Herrera y Buba, un español y un africano. Este último ofrecerá a usar la magia negro para poder ascender en la clasificación. Historia dedicada a Juan Villoro.
Dentista
En 1986 el narrador viaja desde México D.F. a Irapuato para visitar un amigo dentista. Las dos no están pasando por un buen momento: el primero llegó al final de la historia con su pareja y el segundo será un cuento sobre la muerte de un pobre anciano que fue maltratado. Luego la historia se centra en torno la vida del dentista, su experiencia negativa con uno de los pintores favoritos, y el carácter de José Ramírez, este último un adolescente humilde que para los dos parece ser un narrador extraordinario.
Fotos
Un Belano adulto se encuentra en un viaje pobre en la República de Liberia, esta vez acompañado sólo por la rica antología de poetas de Francia: "La poésie Contemporaine de langue française depuis 1945": en ella Belano lee varios autores, ve fotografías y se centra en algunos como el de Nadia Tuéni que es particularmente hermosa. Esta historia fue detallada en una parte del libro Los detectives salvajes.
Carnet de baile
En 69 versos Bolaño va a vagar hacia Pablo Neruda y sus obras literarias: en esta divergencia se referirá a otros autores y recuerda pasajes de su vida como la detención del golpe chileno de 1973 y el encuentro que tuvo en México con Alejandro Jodorowsky.
Encuentro con Enrique Lihn
Bolaño describe un sueño que se manifiesta en el año 1999. En esta ocasión se ve con el fantasma de Enrique Lihn, que murió en 1988. Los dos en este sueño fueron amigos entre los años 1981 o 1982. El cuento es dedicado a Celina Manzoni.[/i][/ulist] Igualmente como ocurrió en otros libros muchas historias de Bolaño son narradas por alguien que podría ser su álter ego, segunda persona o personalidad dentro de un mismo tema, que por las análisis literaria se utiliza generalmente para describir personajes que psicológicamente se oponían entre sí. En esta novela el escritor chileno "el otro yo" lo reconoció con el author Belano Arturo.
El texto está disponible bajo la
Licencia Creative Commons Atribución Compartir Igual 3.0; pueden aplicarse cláusulas adicionales. -
Il libro è stato pubblicato per la prima volta nel 2001 dall'editore Anagrama, fu dedicato ai figli Alexandra e Lautaro Bolaño, e agli amici Marcial Cortés-Monroy e Alexandra Edwards, questa ultima direttrice della rivista cilena Paula. Come sempre è palpabile l'abuso di lettura che Roberto Bolaño ha fatto nella sua vita di scrittore. Il volume in lingua originale contiene circa 220/230 pagine: alcuni racconti sono storie di persone reali. E la narrazione mette in evidenza dei protagonisti in assoluta solitudine che sono in cerca di una destinazione ancora non definita.
Il contenuto è composto da diversi capitoli, mentre il settimo racconto, Putas asesinas, porta il titolo del libro. Fra i vari paragrafi e racconti, appositamente dedicati ad alcuni amici e autori, si possono trovare:
El Ojo Silva
Il narratore si trova a Berlino con Ojo Silva, un fotografo professionista e persona omosessuale. Nel contesto della narrazione, è un vecchio amico del Cile che aveva conosciuto mentre studiava al Distretto Federale messicano. È una storiella interessante. Narra che durante un reportage in India, una persona è stata coinvolta perché ha conosciuto un magnaccia: un frequentatore di bordelli, che, di fronte alla pedofilia, si giustifica con argomenti religiosi. La storia fu dedicata a Rodrigo Pinto, María e Andrés Braithwaite.
Gómez Palacio
Per creare un'opera letteraria, il narratore decide di andare nello stato di Durango, da lì per trasferirsi nella città messicana Gómez Palacio: la città è descritta come una località nel mezzo del deserto, qualcosa che questa altra visione della città deprime il narratore. E l'unica circostanza che può alleviare la noia che andrà ad affliggerlo sono le corse in auto e la direttrice delle Belle Arti.
Últimos atardeceres en la tierra
Il ventenne Arturo Belano (alter ego dello stesso Roberto Bolaño) e suo padre nel 1975 andranno via dal Distretto Federale messicano per un breve periodo in maniera di trascorrere alcuni giorni di vacanza ad Acapulco. Sebbene fossero insieme, la loro relazione è lontana: mentre il ventenne legge i pensieri e i ricordi oscuri che emergono nei confronti del poeta surrealista Gui Rosey, suo padre è in cerca di intrattenimento con la compagnia di sconosciuti e puttane.
Días de 1978
Nel 1978 Arturo Belano dal Messico si trasferì in Spagna, a Barcellona, per un breve periodo. Durante una festa con gli abitanti del villaggio si confronta con un cileno: da questa vicenda Belano inizia occasionalmente a ricevere notizie di una ragazza, donna per la quale Arturo inizia a provare un interesse sempre più crescente. A un certo punto Belano verrà a sapere che il connazionale cileno è stato ricoverato in Catalogna presso il Centro di salute mentale di Sant Boi. I due si vedranno per l'ultima volta a casa di un amico, e questa volta Belano consiglia di vedere un ultimo film insieme ambientato nella Russia medievale.
Vagabundo en Francia y Bélgica
Questa volta Belano è un adulto ed è in vacanza a Parigi. Lì acquisterà una rivista di letteratura francese, una monografia dedicata alla grafologia per la quale partecipa un'entità fittizia del Belgio chiamata Henri Lefebvre: nome di uno scrittore sconosciuto di Masnuy-Saint-Jean nella provincia di Hainaut, deceduto lo stesso anno del colpo di stato cileno nel 1973. Continuando il proprio viaggio, il protagonista si ferma a Bruxelles, dove incontra la figlia di un vecchio militare cileno di sinistra, da lì proseguirà verso la città di Lefebvre, luogo sconosciuto al suo stesso viaggio di lavoro. Durante il periodo di trasferta Belano mangia e si unirà a puttane.
Prefiguración de Lalo Cura
Lalo Cura è figlio di un prete colombiano e un’attrice porno. Ricorda i film pornografici del regista tedesco Helmut Bittrich, lavori dove lavorarono sua madre e sua zia. Uno degli attori dei film chiamato Pajarito Gómez nella vita dello scrittore nel tempo ha mantenuto una notevole importanza: questo personaggio da parte dell’autore Roberto Bolaño è presente nella storia del romanzo del 2666 , con il nome Pancho Monje nel libro Los sinsabores del verdadero Policía ; mentre nel libro Llamadas Telefonicas è menzionato col nome Pancho Monge.
Putas atesina
Un nazionalista spagnolo è affascinato dalla squadra nazionale di calcio della propria terra nativa. Appare insieme a conoscenti e sportivi spagnoli: costui fu voluto allo stadio da una donna che lo cercò di sedurre, che se lo potò a casa, ci fece del sesso e poi lo rapì. Storia dedicata a Teresa Ariño.
El retorno
Un uomo è morto di arresto cardiaco in una discoteca di Parigi e la sua anima o fantasma una volta uscita dal cadavere rimane al piano terra. Questo spirito seguirà il corpo che inizialmente da parte di una terza persona viene portato all'obitorio e poi a casa di Jean-Claude Villeneuve, un noto stilista francese che è la necrofilia.
Buba
Acevedo è un calciatore cileno che, per superare la superstizione, va con le puttane. Dal momento che si procura una ferita imparerà a giocare bene a calcio. Farà parte del Barcelona Football Club, dove stringe amicizia con i giocatori Herrera e Buba, uno spagnolo e un africano. Quest'ultimo consiglia di usare la magia nera per salire la classifica calcistica. Storia dedicata a Juan Villoro.
Dentista
Nel 1986 il narratore viaggia dal Distretto Federale messicano a Irapuato per fare visita a un amico dentista. I due non stanno passando un bel periodo: il primo ha raggiunto la fine del rapporto con la sua partner, mentre l’altro gli racconterà la storia sulla morte di un povero vecchio maltrattato. Dopodichè il racconto del libro si centra con la vita del dentista: alla sua esperienza negativa con uno dei pittori preferiti, e al personaggio di José Ramírez, quest'ultimo un umile adolescente che per entrambi sembra essere un narratore straordinario.
Fotos
Questa volta un adulto Belano sta affrontando un brutto viaggio nella Repubblica di Liberia, ed è accompagnato solo da una ricca antologia francese di poeti: "La poésie Contemporaine de langue française depuis 1945". In questa antologia Belano riesce a leggere vari autori, vede fotografie e si concentra su alcune, fra queste c’è quella di Nadia Tuéni, che è particolarmente bella. La storia è stata dettagliata in parte nel libro Los detectives salvajes.
Carnet de baile
In 69 righe Bolaño vagherà nei confronti di Pablo Neruda e le sue opere letterarie: da una divergenza di pensiero si riferirà ad altri autori, ricorderà passaggi della sua vita, l'arresto durante il colpo cileno del 1973 e l'incontro che ebbe in Messico con Alejandro Jodorowsky.
Encuentro con Enrique Lihn
Bolaño descrive un sogno che si manifesta nel 1999. Questa volta vede il fantasma di Enrique Lihn, morto nel 1988. I due in questo sogno erano amici tra il 1981 e il 1982. La storia fu dedicata a Celina Manzoni.
Come in altri libri, molte storie di Roberto Bolaño sono narrate da qualcuno che potrebbe essere il suo alter ego: seconda persona o personalità all'interno della stesso testo, e per analisi letteraria generalmente viene usato per descrivere personaggi che si oppongono psicologicamente. In questo romanzo lo scrittore cileno 'l'altro io' lo ha riconosciuto con l'autore di fantasia Belano Arturo. -
Случайно или не, четирите ми любими (вече) разказа са скрити един до друг в средата на книгата: "Предвестие за Лу Дост", "Кучки вероломни", "Завръщането" и "Буба".
Порно-спомените на Лулу, разказани като дълъг и тъжен филм, "неистовият принц" и "безпощадната принцеса" в тунела на самотата, шеметната нощ на един призрак и футболните магии ме срещнаха със странни герои и ситуации, едновременно тъжни и трогателно-забавни.
Разказите с много литературни персонажи ми бяха далечни, вероятно звучат различно ако имаш впечатления от творчеството и биографиите им, каквито аз нямам. Възприех ги като опит на Боланьо за разсейване на забравата...
Записани в тефтерчето изрази: скално търпеливи, налудна немота, облачни струпвания, необяснимо триумфален, печелехме срещи и сърца.
И ей това чудно изреждане:
"По онова време бях още млад и ми беше непосилно да употребявам думата "убивам". Никога не убивах: отписвах, заличавах, довършвах, ликвидирах, правех на пюре и кайма, приспивах, размазвах, очиствах, уморявах, светявах маслото, пращах на оня свят, архивирах, разказвах играта. Разкатавах."
Благодаря, Нева, за превода и срещата с Боланьо, която без твоето настояване щях да пропусна: ) -
Bambolina Barracuda
Il mio primo Bolano. E sono ancora sconcertata. Non sono un’amante dei racconti ed è curioso che io abbia deciso di cominciare il mio percorso con lui proprio da qui. Una piccola sfida forse. Una raccolta di racconti, strana, a tratti surreale come capita spesso nella letteratura sudamericana. Bolano si scopre piano piano. Prima è soltanto una B. Poi diventa Arturo Belano per tornare ad essere se stesso.
Un uomo che diventa padre di figli che non sono più figli per nessuno.
Un racconto senza punti. Fotogrammi di poeti. Un necrofilo ed un fantasma a confronto. Una vacanza di un padre e figlio. Calciatori che credono di giocare meglio sotto l’effetto di un rito woodoo. Una puttana che ha deciso di uccidere il suo cliente.
Sono gli ingredienti di storie curiosissime, dove la miseria e la solitudine diventano parte integrante dell’esistenza umana, in cui un sovrannaturale a tratti diventa reale.
E’ un libro da assorbire piano piano. E un Bolano da continuare a leggere, sicuramente.
https://www.youtube.com/watch?v=f6wLJ... Nascondi -
Es el segundo libro que leo de Bolaño y aún no me siento cómoda con su prosa. No puedo conectar del todo, pese a que se manda unas frases tremendas y por un buen rato me tiene bien atrapada. Pero hay algo que al final no cuaja. Veremos qué pasa en el próximo libro.
Por ahora destaco los cuentos El Ojo Silva, El retorno, Buba y Dentista. -
"Si può morire di tristezza? Si, si può morire di tristezza, si può morire di fame (anche se è doloroso), si può morire anche di spleen."
-
Bolano'nun kısa romanları ile ne büyük bir dünyası olduğunu biliyorduk; ve fakat, öykülerinin de bir o kadar büyük olduğunu anlamamız gerekirdi! Bence Roberto Bolano, büyük yönetmenler için atfedilen, "aslında hep aynı filmi çekerler" sözünün edebiyattaki yansımasıdır; Büyük yazarlar da aslında hep aynı şeyi yazarlar(mış). Buradaki aynılıktan kasıt, bir tekrar değil, eserin değeri, büyüklüğüdür. Dikkatinizi çekerim.
Tamam, edebiyatçılarla sinemacıları aynı kefeye koymayalım dersek, şöyle dememiz gerekiyor: Bolano, bu eserinde Uzak Yıldız isimli romanının kıyısında, ötesinde berisinde dolaşıyor. Dolaşmış... Bunu bilerek mi yapıyor, yoksa zaten yukarıda belirttiğimiz atıfın doğal bir sonucu mudur, bilemiyorum.
Şahsi fikrimi söylemem gerekirse, kitabın bendeki tezahürü şudur: 66. sayfasında birden bire karşımıza çıkan Tarot okuyucusunu, Alejandro Jodorowski sanmamdır. Orada Bolano'nun bilerek bir gönderme yaptığını düşünmüştüm. Fakat, sonra sonra o olmadığını anlıyorduk. Ama durun, daha bitmedi... Bir Bolano kitabında, Jodorowski'yle tesadüfen karşılaşma ihtimalinden daha büyük ne olabilir? El cevap, Bolano'nun kitabındaki öykülerinden birinde Jodorowski ile karşılaşma ihtimalinden daha büyük olan, anlatılan öykünün tamamının bizzat Jodo'nun evinde geçiyor olmasıdır! :)
İşte böyle Sevgili Okur'cuğum... Bolano, 66. sayfada sanki Jodo'yu görür gibi yaptırırken okuyucusuna; fakat hayır, durun bir saniye, O aslında o değil der (zaten o Tarotçu, bir kadındı :) ); ve akabinde, Dans Notları isimli öyküsünün neredeyse tamamını Jodo'ya ayırır; okuyucusunu onun evinde ağırlayarak, bırakın tesafüdü, şoke eder, derin travmalara sokar o ânda...
Velhasıl, Bolano'nun Katil Orospular'ının, Uzak Yıldız isimli romanın bir tür Spin-off'u olduğunu söyleyebilirim. Yine sinemasal bir değini ile kapatarak... Uzak Yıldız, aslında hâlâ devam etmektedir... -
Este es el segundo libro que leo de Bolaño. Las historia me parecieron un poco raras, incluso bizarras, no entendí bien que quería que sintiera leyéndolas. Debo decir que si hay cuentos memorables. Me gustó mucho Gómez Palacio, que me recordó al tono de los cuentos que leí en Llamadas telefónicas.
Putas asesinas me voló la cabeza, quizás es el mejor de la selección, increíble el estilo narrativo que utiliza el autor. El retorno me pareció el más raro de todos, hasta me dió un poco de asco. Buba es un cuento novedoso, un poco extenso eso sí.
En algunos cuentos me pasó que estuve esperando mucho rato el giro de los acontecimientos y no pasaba nada, y seguía leyendo, y no me sorprendía ni siquiera cuando llegaba al final.
Es una buena recopilación de cuentos, raros, muy raros es por eso que mi favorito al parecer seguirá siendo llamadas telefónicas.
