Атлантически експрес by Георги Тенев

Атлантически експрес Reviews

• 
  Alexander

  Кратък коментар за романа чрез цитат от него: “Това е гравитационна халюцинация”, преминава мисъл, много бавна, през ума й.”
  
  Дълъг коментар:
  Този роман е една гротеска. Писан е в продължение на шест години, през които на авторa очевидно му е омръзнало да се занимава с него и е искал да го разкара от главата си. Няма лошо. Но като не е завършен, защо ми се предлага да го чета?
  
  Подкрепям изцяло избора на антиутопична метафикция за жанр на историята, написана по фрагментиран начин, като действието се случва ту в миналото, ту в сегашното, докато не се слеят в едно цяло накрая. Обожавам такива (сполучливи) романи (справка - Антъни Доер). Но “Атлантически експрес” не е сполучлив роман. И вината не е в Георги Тенев. Идеите му са интересни; световете, които иска да пресъздаде в тези кратки 200 страници, уви, са прекалено комплексни, за да бъдат добре обяснени на читателя. В желанието си да опише новия световен ред, геополитическите и религиозни войни, защо се използва човешки протеин за гориво и африкански (а не европейски, например) кости за обменна валута, устройството на машините на космическите кораби в бъдещето и всичко метафизично отвъд това, авторът се е загубил.
  
  Тук главна помощна роля би следвало да изиграе неговата редакторка. Да прочете всичко, да разбере какво се случва, къде историята не е плавна, да му подскаже как да обогати някои сюжети или да премахне изцяло други от книгата, защото не допринасят с нищо към историята. Да обособи абзаци, защото такива липсват и това прави четенето по-тромаво и неприятно за читателя. Да обогати пряката реч, която звучи неестествено. Да премахме безкрайните ненужни повторения на едни и същи думи и да ги замени с подходящи синоними (справка: шафнер, капрал). Да посъветва автора да отдели още време, за да изкристализират всичките му идеи и послания, които иска да предаде, защото това явно още не е станало. Не е виновен Георги Тенев, или поне не само той носи вината за този силно несполучлив и гротесков роман. Виновен е и екипът по този проект, който не е дал достатъчно добра подкрепа на автора. А ако не са успели да се сработят добре с него, то е било редно да се намери нов редактор.
  
  В желанието си да пише по интересен и вълнуващ начин, с научнофантастични термини и да обяснява несъществуващи физикохимични процеси, авторът се е загубил и резултатът е един тромав, бавен и на моменти безсмислен текст.
  “Нямаше нужда от засипване на континентални плоскости с хранителна среда, за да избуят биологични основи и да се създаде външна облицовка над интерфейса на живота. Този организъм беше скъсал вече с необходимостта от материална обосновка, от лъжливи капани за сетивата. Той можеше да живее просто и в естествена форма, в чистите контури на индивидуалност и противофаза, в рекомбинация само със своите собствени алгоритми.”
  
  Дори самият автор на моменти се е загубвал в това, което е искал да опише, както разбираме от края на следното изречение:
  “Храненето с модифицирана захарна тръстика и парниково манго със синтезирана глюкоза доведе до аномалии в разграждането, до незавършено гниене и така нататък.”.
  
  По средата на развръзката на целия роман, тягостното, тъжно, безнадеждно чувство у читателя е съсипано с вкарването на елемент на комедия - сладкото, застаряващо бяло зайче с артрит и нужда от ласки.
  И така нататък, и така нататък.
  
  Веднага след като прочетох “Атлантически експрес”, попаднах и на друг роман на Георги Тенев. Разлиствайки го набързо, забелязах признаци за същите генерални проблеми, за които споменах и тук - например липсата на нов ред в продължение на няколко страници. Това ме наведе до мисълта, че може би авторът все още има нужда от време, докато успее умело да пресъздаде богатството от идеи, които има в главата си. Дотогава не бих препоръчал този роман на никого.
• 
  Daniela Marcheva

  „Атлантически експрес“ от Георги Тенев предлага пътуване. Бягство или връщане. На човека. От себе си – към себе си. Нужно или дори неизбежно. Пътуване на ръба на оцеляването, в което се питаме оцеляването равно ли е на еволюция. И за еволюцията (в случая) нужен ли е първо разпад?
  
  Разпад до молекулите памет, съставляващи ни до това, което сме и което може би сме забравили – неумишлено или напротив – в старанието си да запомним какви ни е наложено да бъдем:
  „Лазар беше казал, че не помни кой и как го е върнал обратно у дома. Светът се преобърнал внезапно, само за ден се променил и самият той. Превърнал се в това същество с глуповатата усмивка и с понякога трескави, понякога празни очи. Общият работник, когото всички в полиграфическия комплекс подминаваха. Радо беше размишлявал над съдбата на този невзрачен човек. Не научи друго освен малкото му име, не знаеше къде живее, как си прекарва времето извън работа, има ли въобще някакво семейство, или са го изоставили. Двамата нямаха общи приятели, затова и не можеше да провери дали разказаното от Лазар е истина или измислица. После дойде некрологът, подписан служебно от „колегите в комбината“. И Радо си помисли пак същото: що за късмет, да си роден с такъв талант, дете чудо, да ти завиждат всички... И дарбите да те отведат там, откъдето се връщаш половин човек.“
  
  „Атлантически експрес“ ни хвърля в месомелачката, в която сме нищо повече от поредното звено в хранителната верига – верига, в която, обратно на очакванията, човекът не е най-отгоре.
  
  „Атлантически експрес“ е крачка извън – своеобразна парабола, в която всички измерения на „нищо“ и „всичко“ се намират на равни разстояния от Пътя.
  
  Подробния анализ можете да откриете в профила ми във "Фейсбук".
  
  Даниела,
  
  26.06.2022 г., София
• 
  Мартин Касабов

  Малко тежко, брат ми.
• 
  Петър Керкелов

  Завършеността е лукс, който книгите на Георги Тенев не предлагат.