Тера фантастика 2018/бр. 17 by Макрия Ненов

Тера фантастика 2018/бр. 17 Reviews

• 
  Kalin

  Силен брой. Надолу събирам по-ярките си впечатления:
  
  ~ Светослав Минков, съдейки по спомените на Любен Дилов, е бил... образ. (Изкушавам се да сложа и кавички – „образ“ – но след специфичната им употреба от Дилов се боя как ще ме разберете... :D)
  
  ~ Хърбърт Уелс се оказва по-брутален, отколкото съм предполагал:
  
  

  Действието във „Война на световете“ се разгръща в началото на ХХ век, времето от написването на книгата до времето на действието е много малко. Фантастичният допуск пронизва реалността и вади на показ истинската същност на „средния англичанин“. Ето как Уелс показва това: „Всички тези, този род хора, които са живели в тия къщи и всичките проклети писарушки, които са живели нататък, не стават за нищо. Те нямат дух – те не знаят какво е горди мечти и горди въжделения, а всеки, който не познава нито едното, нито другото – боже мой! – та той е пълен със страхове и опасения! Те само бързаха презглава на работа – виждал съм ги със стотици: с парче хляб за закуска в ръка как тичат, запъхтени и запенени да хванат местния влак, за който им важат картите, от страх да не ги уволнят, ако закъснеят; работят, занимават се с неща, които ги е страх да си дадат труда да разберат! Бързат презглава у дома от страх, че няма да стигнат навреме за вечеря; седят си у дома след вечеря, защото ги е страх от задните улици, и спят с жени, които са взели не защото са ги искали, а защото са имали малко парички, които създават известна сигурност в нещастното им краткотрайно съществуване на тоя свят. Имат си застраховка за живот и някаква сумичка в банка, от страх да не ги сполети някое нещастие. А в неделя – страх от задгробния живот. Като че ли адът е бил създаден за зайчета! Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из ниви и полета с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората преди да има марсианци, които да се грижат за тях. Всичките тия гуляйджии, женкари и поети – мога да си представя! Мога да си представя – повтори той с нещо като мрачно злорадство. – Тогава ще го ударят на чувства и религия! Има стотици неща, които съм виждал с очите си и които започнаха да ми стават ясни едва от няколко дена насам. Множество хора ще приемат новото положение като нещо редно – ще тлъстеят и ще глупеят; множество други ще се измъчват от неясно чувство, че всичко това е погрешно, че би трябвало да направят нещо, слабите и онези, които губят сили от прекалено сложно мислене, винаги изкалъпват някоя мързеливска религия, много смирена и много възвишена, и се подчиняват на гоненията и волята божия. Сигурно сте го виждали и вие същото. Това е сила, която се крие в буря от страхове, сила от опаката ѝ страна. В тези клетки не ще можеш да се разминеш от псалми, химни и благочестие. А други, които не са чак толкова прости, ще го ударят на… – какво му викаха? – еротика…“

  
  
  ~ Прочетете „Проблемът с Ева“, за да знаете откъде е вилицата на Ади, когато стигнете до „Приказки за Юнаци и злодеи: плачеща“. ;)
  
  Глупости. Прочетете „Проблемът с Ева“, за да се потресете. Замислите. Промените?
  
  ~ „Танцувална елегия“ на Юли Новакова започва чудесно – напомни ми донякъде на „Писък от ангел“ на Дъглас Смит... и свършва зле. Супер зле. :(((
  
  ~ От „изключително точния отговор на разказа „Да обичаш Сам Сама“, демек „Градът на естетите“, установих, че според Жоро Недялков
  „Да обичаш Сам Сама“ успява в своите двайсетина странички да обрисува напълно бъдещето, в което се развива, и изчерпателно да представи заниманията на хората в него. По всяко време, а не само в свободното им.
  
  С Владо Полеганов може би трябва да се чувстваме поласкани от доверието на Жоро в писателския ни талант да вместваме необхватни проблеми в малък брой думи. За Владо не знам, но аз по-скоро се чувствам уплашен: че на света съществуват читатели, които са способни на такива допускания; изпитвам боязън от теоремите, които някой ще изведе от такива аксиоми...
  
  За читателите, които обичат нещата да им се казват в по-прав текст (на тях „Градът на естетите“ вероятно много ще им хареса), да поясня: Опитайте да четете „Да обичаш Сам Сама“ като страници 320-а до 340-а от роман, в който страници първа до 319-а – а навярно и тези от 341-ва нататък – не са ви на разположение. Усещате ли разликата?
  
  И даже по-важно: не се доверявайте на бъдещета, които могат да се опишат в двайсетина странички...
  
  ~ „Инфокрация“ на П. Дж. Уайъл е изключително силен, невероятно циничен текст. Целият заслужава цитиране (и бърза забрава... освен ако не искате да гледате на света ни с тънка усмивка и неусмихващи се очи); аз подбирам само тези два откъса, без да знам доколко въздействат извън контекста си:
  
  

  Еди е свършил работата си и блаженства в креслото от другата страна на стъклената преграда. Отражението му се хили в стъклото. За секунда у мен се създава впечатление, че не мога да различа отражението от човека. Накрая ми става ясно, че това няма значение – важно е кого смятам за Еди.

  
  
  

  Червеното око бавно угасва. Ние приключихме, работата е свършена отлично. Ние всички сме едно цяло, шест милиарда свързани едно с друго човешки същества. Новините на деня са представени правдиво и точно, с цялата честност. Това е част от моята мечта, цел, заради която се трудим. Ние не търсим слава или власт – аз съм скромен, тих човек, слуга на работата си и на съдбата. 
  Ето моето кредо, просто и ясно: 
  Нека невежеството се превърне в знание, тъмнината – в светлина, самотата – в любов. 
  Новините – те са само онова, което е известно на публиката.

  
  
  ~ Станислав Запрянов, освен че е сладкодумен и разсмива, умее и сериозно да размисля. Ето в „Работна командировка в Мексико“:
  
  

  Стигнахме в град Орисаба, който изглеждаше по същия начин като Мексико Сити, но видимо доста по-малък. Паркирахме пред хотел, който беше на цели три етажа и се извисяваше над всичко наоколо, с изключение на намиращия се пред него четириетажен, който беше съвсем изключителен. 
  Сбогувах се с шофьора и се представих на рецепцията, където на развален английски ми обясниха къде да се подпиша и какво да прочета. Дадоха ми карта за отваряне на вратата и картонче с номера на стаята и паролата на местната безжична мрежа. Минах през вътрешния двор на хотела, който беше красив и имаше забележителни цветя в него, но не им обърнах особено внимание, защото гневът и раздразнението все още не ме бяха напуснали. Всичко наоколо ми се струваше тъпо, идиотско и мизерно. Мина ми през ума, че може би тази стая и този хотел, които не изглеждаха никак зле, са най-доброто, което тази явно бедна и пренаселена страна може да предложи на гостите си. А как ли живее средният мексиканец в своята едно- или двуетажна колиба пет на пет метра и със своите три-четири деца? Налице е тук вопиющо социално неравенство – почти като в моята родина: по пътя се редуват пълчища от просяци и лъскави каруци от най-скъпи марки. И каква ли е цената на тази бедност? Цената, която цялото общество трябва да плати? Защото бедният човек не е генератор на идеи – не, той е мултипликатор на проблеми и потребител на ресурси без мисъл за бъдещето, оцеляващ ден за ден. Той няма времето да помисли дългосрочно, той не е и сигурен какво ще представлява животът му макар само след месец. Да оцелее, само да оцелее и да нахрани семейството си днес – не му остава възможност да се тревожи за друго. В този смисъл и в този контекст пренаселването, повечето хора не означават повече мозъци и повече идеи, а само повече проблеми. А многобройната челяд не е нищо различно от отчаян защитен механизъм, действащ на колективно подсъзнателно ниво… В едно жалко, затъпяващо битие, в което децата са може би най-голямата радост на човека и някакъв начин да се отвлече от мислите за гладната смърт, дишаща във врата му през цялото време.

  
  
  (По последващите му размишления – има ли някаква корелация между степента на образование и броя деца – аз имам по-простичко обяснение, но ще го оставя за някой жив разговор.)
  
  ~ „Конспирация на мрака“ е забавно алтернативно обяснение на действителността. Докато зяпах днес как спуканото гърне на някакъв тип боядиса в черно въздуха и асфалта подир себе си, нямаше как да не се сетя за това...
  
  ~ Втора част от „Кост в гърлото“ на Илана Гомел ще накара доста фенове да настръхнат. Цитирам две по-безобидни наблюдения:
  
  

  За разлика от Бъроуз, който напразно се старал да забавлява читателя, Лъвкрафт е имал една цел – да го изплаши до смърт. Затова думите „страх“, „ужас“ и производните им се срещат в произведенията му на всеки втори ред. Най-доброжелателните критици, заели се да разплитат тази литературна загадка, вдигат рамене и признава��, че ако нещо заслужава епитета „ужасяващ“ при Лъвкрафт, то това е стилът му.

  
  
  

  Но във фантастиката има два вида чудовища и съответно два вида герои. Първите винаг�� се сражават сами със себе си: под люспите или козината на противниците им се крият собствените им страхове, ненавист, жестокост. Вампирите, разплодили се в двайсети век, олицетворяват онова тъмно преплитане на Ерос и Танатос, което живее във всеки от нас. Толкиновият Властелин на пръстените е обективизация на безконтролната жажда за власт. Има обаче и друг метод за производство на чудовища: злото, непризнато в себе си, се пренася на друг. Под уродливата маска се крие чужденец – човек от различна раса, различна религия, различен народ. 
  Чудовищата на Лъвкрафт очевидно принадлежат към втората категория. Те са ужасни, защото са различни, отвратителни, защото не приличат на нищо. Ксенофобията на автора граничи с параноя: не само живите същества, но и архитектурните паметници са описани със същите уморителни епитети „страшен“ и „чудовищен“, ако не отговарят на естетическите канони на Нова Англия. Но истинската натрапчива идея на Лъвкрафт – това е страхът му от замърсяване на расата, от израждане и бастардизация. (...) В един от разказите („Призивът на Ктхулу“) смелият шериф арестува членове на таен култ, които очакват своя час, за да отворят световните порти за тайнствените Древни. „Всички задържани се оказаха хора от много долен тип, умствено непълноценни и със смесена кръв“. „Смесена кръв“, „копеле“ и „хибрид“ са стандартните изрази на Лъвкрафт при описването на получовешките помощници на тъмните космически сили.

  
  
  Специално второто мен успя да ме уплаши... а по-нататък има още по-брутални примери от наша��а си, тъй нефантастичната действителност.
  
  ~ Анализът на Васил Пундев за диаболичните текстове ме изненада най-много с това, че двете школи character-driven и plot-driven текстове (с думите на самия Пундев, „херой и събитие“) не са от вчера. Май и от миналия век не са...
• 
  Бранимир Събев

  Пак на карапанчев малоумните простотии на тема хорър/диаболизъм. Не се умори да ги пляска където му попадне: във форума на Ефремов, във всеки пореден брой на Терата, в алманах Фантастика, във в-к Трета възраст и др. Смени плочата бе, брато, поправи я тая латерна, захапи нещо ново. Как пък не ти писна.