Фини прахови частици by Angel Igov

Фини прахови частици Reviews

• 
  Evgeniya

  Ангел Игов пише толкова хубаво: чисто и с чудесен усет за думите и литературните форми, представям си, че текстовете му почти не се нуждаят от редакция, защото в тях личи едно разбирне за това какъв занаят е писането. Обаче - защо? Това е въпросът, който ми остана след последните редове на "Фини прахови частици". Защо е написал тази книга, кое е в нея, което автентично го вълнува до толкова, че да го накара да я напише? Моето неприятно усещане е, че "Фини прахови частици" е книга без душа; текст-инвентаризация на едно време: на фразите от детството от края на 80-те, на мислите на младите хора от прехода, на абсурдите на българската действителност от най-новото време. Всичко това е подредено и изказано в един завършен сюжет, но нещо драстично не достига за да вълнува тази книга, за да приласкава, за да разобличава (или каквото би искала да постигне като емоционален ефект).
  
  "Кротките" също е роман, които се държи на дистанция от реалността, която описва/създава, но докато там това ми се стори находчиво и уместно авторско решение, тук е просто огромният недостатък на книгата. Реалността на "Кротките" е едно студено време, георите са изплашени и "стегнати" в собствените си преживявания, всички се възприемат като наблюдатели, за които е нормално нещата да се случват "извън тях", дори и в личния им живот. "Фини прахови частици" отново е за объркани души в мрачни времена, но нали това са нашите времена, нали тяхното преживяване не е просто някакъв си факт, който да има нужда от историческо свидетелство или опис, а е вече и едно интимно пространство? Какво всъщност споделяш, пишейки роман за времето, в което живеем в момента, ако не отваряш вратите към това пространство?
  
  С удоволствие бих прочела всеки следващ критически текст, под който ще се подпише Ангел Игов, но не мисля, че същото може да се каже и за художествените му текстове. Звездите са точно 2.
• 
  Sve

  Смело е да разкажеш съвременна история, в която малко или много всички живеем.
  Във "Фини прахови частици" има много гняв. Мълчалив, разяждащ отвътре гняв, който се ражда от безсилието и безнадежността. Авторът е успял да улови едно усещане толкова познато на българите, останали тук след началото на Прехода - усещането за живеене напук, въпреки абсурда и цинизма. Мисля, че именно в това е силата на книгата.
  И разбира се - стилът на Ангел Игов - изреченията му са изпипани, почти без излишни думи. Ако и да има клишета, те са в рамките на необходимия минимум. Харесвам това стегнато писане.
  За съжаление краткостта налага някои ограничения - трудно можеш в 200 страници да развиеш няколко теми. На моменти усещах, че авторът включва сюжетни линии, но някак само ги маркира, задъхано преминава през тях и после ги забравя.
  Като цяло намирам книгата за много добра и бих се радвала да четем повече такива в бъдеще.
  
• 
  Georgi

  След последното ми разочарование от нов роман на съвременен български автор бях решил да си дам малко пауза, преди да подхвана следващ. Прочетох една-две чудесни книги, оправих си вкуса, понабрах смелост и посегнах към „Фини прахови частици“ на Ангел Игов. Впечатленията ми от предишната му новела „Кротките“ бяха повече от добри. Изборът на тема, изборът на подход към нея, нетрадиционният език, всичко беше много изпипано, много нестандартно и впечатляващо. Реших, че няма да е твърде рисковано да посегна към новия му роман, озаглавен по такъв интригуващ, задушаващ начин.
  
  Е, стъпих на плюеща плочка, както би се изразил самият автор…
  
  „Фини прахови частици“ е необяснимо слаб роман. Изненадах се, смутих се. Прииска ми се да познавах лично Ангел Игов, да бях сред приятелите му, да бях прочел черновата, за да му кажа: „Хей, какво си мислиш, че правиш? Това е много под нивото ти!„. Почувствах се подведен от вярата ми, че човекът, написал „Кротките“ е допуснал името му да сто�� над подобен колаж от разсъждения, спомени, саркастични подмятания и шаблонна фабула.
  
  Цялото ревю тук:
  https://bibliotekata.wordpress.com/20...
• 
  Boris

  Какво точно се харесва в романите на Ангел Игов?
  Тази книга беше пълна с клишета, които се екплоатират по страшно елементарен начин, което не съм сигурен, че би се харесало дори на един начинаещ възрастен читател.
  
  Метафорите в текста също бяха на съвсем основно ниво. Неразработени с прозираща методика на изграждане, което също не ми хареса: например, един от героите беше ясна пародия на Бареков. Медиен магнат, превърнат в политик. Аналогиите бяха очевидни и на съвсем елементарно ниво, без задълбаване; автора разчиташе изцяло на вече изградения архетип в главата на читателя и явно се е надявал това да има голям ефект.
  
  Една от героините трябваше да бъде толкова тъпа, че разказвачът да я нарича Ваня или Таня, за да изрази колко е невпечатлителна. Това сигурно съм го чел в 10 други тъпи български романи.
  
  Не мога да си обясня как това може да е гласът на съвременната бг литература.
  Със сигурност не разпознавам моя глас в книгите на Игов. И едва ли ще си причиня и трета среща с него.
  Бях решил да дам 2 звезди на книгата, но книгата е толкова зле, че ще се чувствам гузно, че лъжа себе си. Тази книга е тотална единица. Нула качества, тон претенции.
• 
  Amellie

  Частиците проникват в организма ти и те разболяват. Ако не се научиш да живееш с тях, биваш унищожен. Също както с простотията. Политическата сатира е толкова умело представена, че наистина поражда смях през сълзи и цъкане с език (без да споменавам "случайни и повърхностни" прилики с действителни лица и събития). Българската действителност е безкомпромисно изобличена през очите на първоличния разказвач Кирил Сарафов, тридесет и пет годишен монтажист на документални филми, завършил философия в Софийския университет. Той говори за себе си, за двамата си най-добри приятели от детството (повей от "Кратка повест за срама"), но преди всичко за своя град, съставен от сгради, спомени и фини прахови частици. Обичам да чета София на Ангел Игов, защото това е и моята София - градът с плюещи плочки, в който винаги намираш защо да останеш:
  
  "Наистина обичам София, макар да не знам защо. Друг на мое място отдавна би се махнал от тук. Но мен София ме е обзела, влязла е буквално в белите ми дробове. София е столицата с най-високо съдържание на фини прахови частици в целия тъкмо подминат Европейски съюз, трайно над нормата; качеството на въздуха е реално по-лошо, отколкото в мегаполиси като Лондон и Париж. Фини прахови частици - звучи почти като фин млечен шоколад, но са много по-вредни за здравето, особено за такива нещастници като мен, неусетно развили още в детството си хронична астма." (61)
  
  http://amelllie.blogspot.bg/2017/12/b...
• 
  Daniel Penev

  Преди няма и две години открих български автор, който дотогава не бях забелязал, но който веднага се нареди сред любимците ми благодарение на романа „Кротките“ (изд. „Жанет 45“, 2015 г.).
  
  Разбира се, говоря за Ангел Игов – писател, преводач и преподавател, който – въпреки младостта си – беше успял да пресъздаде по изключително достоверен и същевременно живописен начин един от най-мрачните епизоди в съвременната българска история, а именно Народния съд.
  
  Тъй като бях силно впечатлен от „Кротките“, когато на едно събитие в София през септември, на което присъства и Игов, разбрах, че до края на годината предстои да излезе следващият му роман, вече с нетърпение очаквах този миг.
  
  Той дойде около два месеца по-късно, когато по книжарнците в страната се появи „Фини прахови частици“ (изд. „Жанет 45“, 2017 г.) – роман, чийто прочит ми достави онова незаменимо удоволствие, което произтича от затвърждаването на високите ти очаквания и от заличаването на каквото и да било съмнение, че си попаднал на писател, който знае какво прави и го прави по красив и запомнящ се начин.
  
  Когато писах за „Кротките“, отбелязах, че Игов заслужава уважение дори само заради куража си да надникне към едно т��лкова комплексно и черно явление от близкото ни минало, каквото несъмнено е Народният съд.
  
  За отправна точка във „Фини прахови частици“ Игов избира не по-малко страховито събитие, което бележи съдбата на милиони хора в цяла Източна Европа: аварията в атомната централа в Чернобил, Украйна, от 26 април 1986 г., която достига България под формата на радиоактивен дъжд на 1 май същата година.
  
  „Чернобил е гнусна история с много неизвестни. Единственото сигурно нещо е, че колкото и да дълбаеш, в крайна сметка опира до плешивото теме на някой мръсник, който е отсякъл: „Ще си мълчим, мамицата им“. Може и да се е разкикотил после: „Ха-ха-ха-ха!“ Но чернобилският облак ни наваля в първия ни ден заедно; беляза ни; и сигурно затова приятелството ни стана такова – радиоактивно.“
  
  Във „Фини прахови частици“ Игов пресъздава България от последните три десетилетия – период, в който той самият се оформя като личност и съответно е пряк свидетел на събитията – и отново се осмелява да повдигне въпроси, които продължават да парят и да произвеждат разнопосочни мнения и емоции.
  
  Въпреки че романът може да се разглежда като опит за намиране на отговор на въпроса „Защо останах в България, докато стотици хиляди други заминаха?“, в действителност той засяга комплекс от преливащи една в друга теми, които могат да бъдат анализирани както поотделно, така и заедно: последиците от израстването в среда, раздирана от несигурност и беззаконие; необяснимата сила на приятелството, което се заражда в детските години; първата любов; търсенето на посока във време, в което изобилието от възможности е и привилегия, и прояклятие; личната отговорност и последиците от уж безобидни решения и действия (или бездействия).
  
  Главни действащи лица във „Фини прахови частици“ са Кирил, Мартин и Елица, които се срещат за първи път под радиоактивния дъжд на 1 май 1986 г. По стечение на обстоятелствата радиоактивната им връзка се превръща в приятелство, което придобива все по-ярки очертания на границата между края на комунистическия период и началото на прехода към демокрация. Задружни и искрени по детски, Кирил, Мартин и Елица преминават заедно през последното десетилетие на 20. и първите години на 21. век, търсейки своето място в една радиоактивна (буквално и преносно) среда, преливаща от неизвестни.
  
  Цялото ми ревю можете да намерите тук:
  http://truestory.bg/%D1%84%D0%B8%D0%B...
• 
  Alexander Krastev

  Обожавам книги, в които иронията води целия разказ. София 2015-2021 в стопроцентово изграден образ със съвсем живи и пълнокръвни образи. Ще ми се да в бях изслушал преди месец - с приближаващите избори щеше да ми е още по-абсурдно-забавно.
• 
  Димитър Тодоров

  Подозирам, че някои от хейтърите на тази книга по форумите и платформите за свободно критикарство са се разпознали сред иронизираните типажи. А те, всичките типажи, са иронизирани. Включително - 35-годишният философ по образование намерил си тиха обществено незабележима работа като редактор на субтитри на документални филми в маргинална телевизия, който е избран за разказвач. Не е пощаден и читателят. С подтекст от рода на „Сами си проверете в wikipedia кой е Арво Перт, ако и вие като Йордан Дебелия, не сте го чували". По някои теми, които авторът си е фиксирал като особено важни – корумпирана власт, информационно затъмнение за Чернобил, мръсен софийски въздух, Народния съд (писал е вече цяла книга за него) – иронията се процежда през стиснати със жлъч зъби. Останалото в първата част (114 от 194 ��траници) е поредица кадри, статични или на кинолента, от живота в София от 80-те, 90-те и наши дни. От гледна точка на съвременник, расъл в артистично-интелигентско семейство и навлязъл в пубертета около промените. От модата на декоративните тухлички по стените на жилищните сгради в зенита на привилегиите на активните борци, през модата на дишащи подметки на маратонки в зенита на грънджа, въдещите се на разлята от скапани картонени чаши кола оси, та чак до „Некст стейшън: Ломско шосе“. Някои персонажи може да се самозаблуждават, че им е възложена отговорна романтична роля, преди да си дадат сметка, че са вкарани в книгата, само за илюстрация на определена индустрия като герой на нашето време. Колцентрове например. А, че Полиграфическият комбинат се ползва от такива, беше нов за мене тривиален факт. Приемам го на доверие, предвид че на някои други места е допуснал неточности – фигурата с шмайзер в градинката на бул. Черни връх, например, е червеноармеец, а не партизанин. Във втората част регистърът рязко се променя, задвижва се предизборна кампания и се провеждат избори, докато не се прозре тъжният извод, че единственият изход от порочното политическо статукво е една мюнхаузеновска история, въображаема като в детска фантазия за възмездие срещу хулигана на класа.
• 
  kálinaaa

  игов си го харесвам не само защото ми е преподавал и съм разговаряла с него. книгите му са написани по интелигентен начин, който не се опитва да се изтъкне и да е екстравагантен. думите му се четат без да тегавеят. българската реалност, която представя е ежедневието, с което всички малко или много сме се сблъсквали, и е хем абсурдно тъжно, хем смешно. героите му звучат като реални хора. последното нещо, за което исках да чета бе мръсният софийски въздух или българската “политика”, но книгата ме изненада приятно и ми хареса. най-вече защото гореспоменатите се появиха към края на книгата и вече ги чаках да се появят.
• 
  Пламена Иванова

  По необяснима за мен причина давам 4 звезди - две заради някои от думите, които е използвал и които ми липсват в ежедневието и две заради... ами щото е добър, ама не и точно оригинален. Не напълно. Но понякога дори клишетата са интересни за прочит, а това даже си струва да се прочете. А и Кирил ми стана приятел по едно време.
• 
  Tzeck

  Увлекателно четиво за децата на 80-те, което в началото лъже, че ще е по-скоро леко банално, но постепенно баналитетът бива сдъвкан от отломките на младежкия наивитет, разпознал в огледалото страшния и освобождаващ полета на духа парадокс на сладко-киселия фарс на това да живееш в държава, в която живеенето напук е философия на щастието, а екологичните катастрофи и мръсният градски въздух са достатъчно основание светът да не замръзне в собствената си летаргична безсмисленост.
• 
  Elly

  С голямо удоволствие прочетох тази книга и същевремнно открих нов за мен писател, който при това ми е набор, правейки удоволствието още по-голямото заради това, че някой толкова умело може да улови духа на моето поколение и да го документира. Отдавна търсех нещо подобно и се чудех съществува ли, някой, който да пише за настоящето, за преживяванията и мирогледа на мен и моите връстници родени в залеза на комунизма.
• 
  Bistra Ivanova

  Много ми допадна и тази книга на Ангел Игов - хаплива, иронична, съвременна, политическа, социална, елитарна, безнадеждна. Авторът определено умее да пише добре и стилът му ми харесва, изчистен и стегнат (може би само към края леко се разводни и обясненията станах малко в повече). Имам чувството, че тази книга ще остане като едно добро свидетелство на времето и ще е интересна и след 30 г. Дано сме успели да променим България дотогава...
• 
  Dorly

  Амиииии нищо ново за казване няма Англел Игов. Даже НИЩО по принцип. И със стил не впечатлява... Спокойно и с желание пропуснете това книжле!
• 
  Nevena

  Великолепна!
• 
  Lyudmila Spasova

  'Фини прахови частици' от Ангел Игов
  Издателство "Жанет 45", 2017 г.
  
  Героите на тази история са родени през 80- те, 'Чернобилчета', както те понякога се наричат едни други. Кирил Сарафов, разказвач и централна фигура, страда от астма, физически израз на органическата му непоносимост към политическата и морална нечистотия в България. Усещането за задуха, остра липса на чист въздух се стеле и над софийските улици. А иначе те са четирима. Мартин е от онези, които се опитват да емигрират и да се устроят в чужбина, в така обичаната от прадедите ни Виена, но после неочаквано за всички се завръщат и решават да създадат деца в родината. Елица умее да живее в свой си, фантазен свят, а когато отвори очи за действителността, изоставя рязко партньорите си, смена средата и заниманията си и отново се затваря във фантазиите и безразличието си. Но само докато не се сблъсква челно с реалността. Дали се удря в нея или тя я застига, действителността крещи, удря и мачка в лицето на Йордан Дебелия.
  
  Кирил Сарафов е най-отчужден от всички. И той като Елица не иска да има семейство, говори иронично за онези, които желаят да имат деца. Интимните му връзки са нетрайни и лесно се разпадат. И този толкова неангажиран в пълната си резигнация човек става съучредител на партия! А партията се нарича "СТИГА". "Наистина стига", казва Кирил, когато нещата отиват твърде далеч.
  
  Виждаме как се основава нова партия, потенциален коалиционен партньор на управляващите, нужен защото мнозинството им в парламента е колебливо, а шефът на една телевизия, медийно лице с не особено впечатляващи изяви изглежда подходяща алтернатива предвид конюнктурата. Разиграва се сценарият 7/7, ако помните, в книгата 11/11, при който лице, поставено в избирателна листа за пълнеж и по-добър имидж, никому неизвестен редактор, бива избран за депутат, защото в списъка с преференциите номерът му съвпада с този на издигналата го партия в избирателните бюлетини. Вместо да играе по свирката на кукловодите и да се оттегли, за да може наистина нашият човек да влезе в парламента, Кирил решава да "изиграе системата".
  
  Харесвам дистанцирания, ироничен, саркастичен начин, по който разказва Ангел Игов. Допадна ми още в "Кротките". Виждам и сходство и продължение на темата. Със своята пасивност героите във "Фини прахови частици" не се противопоставят на възпрозвеждането на статуквото
  Дали Кирил в крайна сметка "изиграва системата" или не, е доста спорно, но поне с�� опитва.
  А системата в този роман са хора като основателят на "СТИГА" Кирязов, непосредственият шеф на Кирил, Борсуков, гласът от телефона -кукловодът Ценев и Йордан. Стигнах и до него. Йордан Дебелия е и продукт и жертва, най-плътният според мен образ. За разлика от другите герои той има "кауза", да се издигне, да го уважават, най-после да го уважават, дори и да се страхуват от него. Голямо противоречие, но всичко у Йордан е противоречие. Богат, свръхамбициозен и агресивен, в същността си той е уплашен насилник. Всичките му постъпки са продиктувани само от честолюбие, страх и обида, не защото някой го е обидил и как би посмял, а защото смята, че му се полага много повече, дори политическа кариера.
  
  Кирил много често обикаля софийските улици, истински локации, така че го виждам къде точно се движи, понякога безцелно, влиза и излиза от метрото, после се оттегля в дома си или редакцията си, сам или с поредната си приятелка, но всъщност изолиран, по-скоро местещ се от място на място. Останал е в България, има крехка връзка с града и приятелите си, но е чужденец. " - Няма с какво да ме изнудваш. Чист съм като сълза. Нямам минало, нямам и бъдеще" - казва Кирил. И още: "В самия факт, че си отишъл от едно място на друго, хората съзираха знака на успеха, доказателство, че си търсен, че не си в застой: почти съвършена илюзия за развитие "
  
  "Всички са минали в режим на оттегляне и са приели, че оттук нататък нещата могат само да се скофтят или в най-добрия случай да продължат по същия начин. Така е не само по улиците на София, така е из целия континент, като гледам. Отчаянието на Европа се сляга и утаява като рехав слой кал под нападала шума. Брекзит. Тръмп. Не е паника, не е надежда, а с уморено удивление очакваме варварите."
  
  Кирил говори за това колко много от съучениците му са напуснали България, разпилели се по света.
  За сведение, максимум 30% от съучениците и състудентите ми останахме да живеем в България. Всички ние, които след промените бяхме много млади, винаги сме били с единия си крак навън, извън, чужденци. Някои си тръгнаха веднага. Други кашляха и се задушаваха от праховите частици, а един ден просто си събраха куфарите и се изнесоха и се разпиляха. Дали преместването в пространството е разрешение? Едва ли? Дали Кирил успя да "измами" системата?
  Не знам? И аз се гордея с това, че предодвратих подписването на един много вреден за България договор. Мъничка победа. И какво от това?
  
  Много хубав роман! Зад иронията прозира болка, зад сарказма има кратки моменти на красота, надежда.и прикриваща се зад дистанцираност лирика.
• 
  Ваня Г.

  „Корица съсирена кръв върху раната на литературата“ (Игов 2017: 123). Книга разчесване на сърбящата незарастваща ексудативна отломка върху тялото на Прехода. Две коричени оформления, които съм изброила в съседство, запращат бюлетините си към урната дива: „…и тела я стелят, и кръв я залива“. Червена.
  От първата глътка въздух с лъжа има едно хриптящо поболяно поколение и три сприятелени човешки версии на възможността да се остава в тая поръсена с радиоактивен прах трудна за дишане страна: мюнхаузенова съчинителка на фантасмагорични истории, велик възмутител и прецакващ вредител.
  Също така – наследството на Елиас, Ценев пак, Стрезов оттук-оттам.
  Хроникьорски авторов глас ще кажат някои, само остъргва горния слой на наболялото. Може.
  Но достатъчно е чел и превеждал, че да си позволи да чопли до болка познатите рани.