Български рози by Георги Тенев

Български рози Reviews

• 
  Nicko D

  20 минути по-късно:
  истината е, че си изтрих ревюто, заради нещата, с които залях въпросния иптесал...
  Забравям и не посягам никога отново натам!
  не знам дали се води прочетена или не, защото първите 60 страници прочетох стоически, после през ред, през два, докато накрая, близо до страница 200 просто реших, че нямам време за идиотщини. #SorryNoSorry
• 
  Jacqueline Wagenstein

  Смисловата полифония на заглавието „Български рози” е знаменателна. В романа отекват гласовете на много герои, представители на различни поколения и социални групи, на различни идейни и културни течения, ако щете, и на различни партии. Много от топосите и имената на персонажите са алюзии и препращат към действителни личности, но и това не изглежда търсен ефект. Може би точно затова ефектът е налице.
  
  Романът започва с мистериозна среща в една беседка в гората, под дъжда, между кандидата на партия „Демократите на България” Мартинов, философа Памукчиев и вездесъщия Богданов, един от „силните” на деня. Трима души с различни убеждения, готови на компромиси в името на определени интереси. Малко по-късно става ясно, че връзката между Богданов и Мартинов се казва Дора Попова, харизматична архитектка със съмнително минало и тежък здравословен проблем.
  
  Постепенно на сцената на действието – Бялата къща, проектирана от въпросната дама, излизат дъщеря й Лия, нейната странна приятелка Мина, която я снабдява с дрога, и Къдравия, посредствено момче, насочило вниманието си към майката вместо към дъщерята. Авторът е безмилостен, не дава много храна на въображението – оставя героите си да бъдат такива, кавито са, да мислят така, както се очаква от тях. Непроницаеми тайни почти няма. Бързо става ясно, че Лия е дъщеря на Богданов, а не на настоящия съпруг на Дора – идеалистично настроения издател Константин Трейман. В това кълбо от страсти, обвинения, разчистване на сметки и взаимни манипулации, сякаш липсва само едно. Сякаш липсват угризения. Иначе всички са достатъчно умни, за да оправдаят собствените си ходове и пороци:
  
  „Когато не се огънеш в началото, постепенно се свиква. Но вече не спиш като нормален човек, а като преследван. Как издържах? Не, не съм издържала. Беше въпрос на време, краят не можеше да се отлага прекалено. Онези са хиени, хапят те по краката и чакат да клекнеш, после те довършват. Редуваха се, не се уморяваха…”
  
  Възможно ли е да си успяващ и почтен в страна, в която ножицата на социалното неравенство е отворена докрай? (И не означава ли това, че държава всъщност липсва?) Възможно ли е да си интелигентен, способен, да постигаш целите си последователно и смело в хищна, нерегламентирана среда, без да изпаднеш в конформизъм? Романът преформулира от гледна точка на родната действителност вечния въпрос: как е възможно да си морален в неморален контекст? Обречени ли са децата ни да плащат за собствените ни грешки? За собствената ни инертност, апатия и наивно самодоволство? Да спазваш закони, не значи автоматично, че си морален, нали. Хората понякога забравят, че законите са продукт на обществено съгласие, а не нещо абстрактно, отчуждено от тях.
  
  Георги Тенев тематизира генерални проблеми, които нямат еднозначни, прости решения. „Български рози” са бледи и морни – от безсилие, от самосъжаление или чувство за безизходица. Онези от тях, които не изглеждат безпомощни, са не по-малко самотни и вътрешно опустошени, независимо дали го съзнават. „Български рози” не е роман, а калейдоскоп на действителността ни.
  
  Може и да се разпознаете в някое от тези лица, образите са правдиви и ясно очертани. Може дори мъничко да се уплашите. Може да ви се стори, че авторът е малко високомерен в жестовете си спрямо по-неоправданите социални групи. Не забравяйте, обаче, че него тук почти го няма. Той е преотстъпил правото на персонажите си да изказват мнения, да се снишават, да удрят по масата, да коват заговори, да спорят. Да бъдат решителни, пасивни или невъздържани. Кой знае кога и как историята ще се произнесе за нас, героите на днешния ден. Остава да се надяваме, че най-тъмно е преди да се съмне.
• 
  Ud

  Георги Тенев е космотолитен автор, който може да представи универсално, на разбираме за външния наблюдател език нашето тясно профилирано от историята, менталността и битовата реалност светоусещане, като го облече методично в добре изградена, увлекателна история, разказана на прекрасен съвременен език и с мярка откъм обема на написаното.
• 
  Петър Керкелов

  Прекалено мейнстрийм книга за стандартите на Георги Тенев. Дори има нещо, което съвсем си прилича на край. Не е лоша, но не това очаквах като прочетох името на автора.