| Title | : | Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2) |
| Author | : | |
| Rating | : | |
| ISBN | : | - |
| Language | : | Bulgarian |
| Format Type | : | Hardcover |
| Number of Pages | : | 496 |
| Publication | : | First published January 1, 1985 |
Първа книга: „Войната не е с лице на жена“ (1983)
На фронтовете на Великата отечествена война в съветската армия, в партизанските отряди и в нелегалната съпротива воюват повече от 1 милион жени. Те са на възраст между 15 и 30 години и са не само милосърдни сестри и лекари, както е било дотогава. Овладяват всички военни специалности – летци, танкисти, автоматчици, снайперисти, картечари...
В първата книга от цикъла "Великата утопия" фронтовачките разказват за онази война, за която мъжете не са ни разказвали. Вместо за подвизи, за движение на фронтовете и за военачалници, жените говорят за съвсем друго... За това колко е страшно да убиеш за първи път... или да се върнеш след сражението на бойното поле. Сред телата – всички толкова млади – на мъртви и ранени, разпилени като картофи. И да жалиш за всички – и за немците, и за своите, руските войници...
Втора книга: „Последните свидетели“ (1985)
Руснаци, беларуси, украинци, евреи, татари, латвийци, цигани, казахи, узбеки, арменци, таджики... Милиони съветски деца загиват по време на Великата отечествен война. Затова и те трябва да говорят! Не само политиците, военните, историците... А най-безпомощните, но и най-безпристрастните участници...
В своето соло за детски глас Алексиевич събира спомените за войната на онези, които тогава са били 7-12-годишни. Видяна през детските очи, тя е още по-ужасяващо страшна.
Войната не е с лице на жена / Последните свидетели (Гласовете на утопията, #1-2) Reviews
-
Не знам колко е голям литературният талант на Светлана Алексиевич, но всяка нейна книга доказва, че тя притежава друг, много по-ценен - да разрови болезнена, забравена, съзнателно премълчавана тема и да събере есенцията от стотиците спомени на свидетели и съпричастни в едно много истинско, много тъжно и затрогващо, много замислящо цяло. Да ни поднесе почти без авторова намеса една простичка човешка история за смъртта и живота, каквото е останало от него след внезапно свършилите детство и младост; за откраднатите победи и мечти; за идеалите и лъжите, битките и оцеляването. И понякога за щастието, щастието да се завърнеш жив у дома или да намериш жив в камара трупове.
И не кръвта, смъртта на хиляди, извращенията, осакатените или разчленените тела са разтърсващи в историите й, а хората и животът им с призраците от миналото.
Не харесвам етикета "задължителни четива", но Светлана Алексиевич създава точно такива и би било добре написаното от нея да стигне до съзнанието на повече хора. -
След първите 20 страници ми идеше да я хвърля, към стената - мислех, че ще се задуша. Но не можах да се откъсна, докато не я изгризах с кориците, някои истории ще прочета втори и трети път.
Има времена, в които е проклятие да си жена. И е проклятие да си дете. Времена на война.
На война всеки умира. Включително живите - по много пъти и по много начини. Телом и духом.
Толкова човешка, проста и ужасяваща книга. Толкова красиво композирана - изящна и безумна композиция от души, минали през Ада. Не през справедливия и подреден ад на Данте обаче. А в А�� без грехове, Ад на лотарията “жив-мъртъв” в рамките на половин дъх. Ад, в който греховете се вършат едва след като попаднеш в него, не преди това.
Радвам се за тях - че са оцелели. Че са победили по свой начин. И че са разказали!
За саможертвата. За жестокостите. За сексизма. За любовта. За смъртта. За калта. За несломимата жажда за живот. За неубитата доброта. За пречупените криле. За мъдростта.
Също като една от участничките, и аз не разбирам - няма ли този ужас някога да спре? -
Светлана Алексиевич - "Войната не е с лице на жена"
И това се случи - да не знам какво да напиша за книга.
Преди минути затворих "Войната не е с лице на жена" /някак приемам нея и "Последните свидетели" като две отделни книги, макар да са събрани в едно книжно тяло/ и съм онемяла. Вцепенена. Безмълвна.
Не чета за пръв път книга за Втората световна война.Смея да кажа, че съм изчела доста книги по въпроса. Но за пръв път имах възможност да науча повече за женското участие в нея. И бях потресена. И то не само защото не подозирах, че е имало толкова много жени на предните линии. Не - потресе ме още написаното в предговора, защото не подозирах, че толкова години се е мълчало за участието на тези жени във войната, че то много често се е приемало не като героизъм, а като нещо , от което те е трябвало едва ли не да се срамуват. Порази ме отношението, с което са се сблъскали много от тях - и то не там, "на войната", а вече в "мирния" живот, след като са имали "късмета" да оцелеят и да се върнат. Потресе ме фактът, че е имало хора - цензори - които не са искали тези неща да се знаят. Защо? Нали толкова е говорено и писано за героизма на съветския народ? Та нали този народ се състои не само от мъже, а и от жени? И нали всеки е бил призоваван да даде своя принос за победата?
Победата... "Не пиши за ужасите, пиши за нашата славна победа" - това са думите, които Алексиевич чува, когато решава да напише книгата си. А нали тази 4славна победа" е постигната с кръв, тя не е дошла просто така. И кръвта, която се е проляла, оказва се, не е била само тази на мъжете...
Потресаващи са историите, които Алексиевич събира във "Войната не е с лице на жена". историите на жени, преживели от първо лице Втората световна война. И успели въпреки всичко да запазят и нещо чисто женско у себе си, сякаш напук на цялото безумие на войната.
Възхищавам се на Алексиевич. Защото се изисква смелост да се наемеш с подобна задача - да изслушаш, събереш, запишеш всички тези истории, изпълнени с толкова болка. Не мога да опиша тази книга с една дума. Както и да я нарека - жестока, смразяваща, вцепеняваща - ще звучи банално. Но това, което мога да кажа, е че тя е една ужасяващо искрена книга. Книга, която показва не "героичната", не "славната" война, а целия ужас, цялото безумие - и звучи още по-страшно, защото е разказана през очите на онези, които са призвани да дават живот, а години наред е трябвало да гледат - и да участват в - отнемането му.
Докато дочитах последните страници, в ума ми непрекъснато се въртеше това:
ОТГОВОРЪТ С ВЯТЪРА СЕ НОСИ
Боб Дилън
Превод: Александър Шурбанов
Колко ли път човек трябва да мине,
за да стигне дела вдъхновени?
Гълъбите над колко води да преминат,
за да свият крила уморени?
Колко ли пъти ще трябва да литнат снаряди,
за да бъдат в цял свят забранени?
Отговорът с вятъра се носи,
с вятъра приятелю, лети.
Колко пъти ще трябва очи да издигаш,
за да видиш небето отгоре?
Колко чифта уши на човека са нужни
плач на болка да чуе в простора?
Колко пъти смъртта като срещнеш, ще знаеш,
че загиват в света много хора?
Отговорът с вятъра се носи,
с вятъра, приятелю, лети.
Колко години стои планината
неподвластна на океана?
Колко пъти нарочно глава ще обръщаш,
глух на всяка молба и закана?
Колко ли време ще чакат невинните
свобода да получат мечтана?
Отговорът с вятъра се носи,
с вятъра, приятелю, лети.
Само че и вятърът май вече се е отказал да носи отговора.
И никога, никога няма да се поучим.
И все пак... ще прочета и "Последните свидетели".
Разказите на "Последните свидетели" оставят човек безмълвен
Не знам как да пиша.
Не знам и как прочетох "Последните свидетели".
Тази книга .. каквото и да кажа, каквото и да напиша за нея, ще бъде слабо. Мислех, че "Войната не е с лице на жена" е потресаваща с разказите на "военните момичета". Някак бях забравила, че в разказите за такива събития има и още едни свидетели, има и още едни свидетели, и те са по-искрени, а техните разкази - по-потресаващи от всички останали истории, взети заедно. Невръстните /и не толкова невръстни/ свидетели. Детският глас.
Когато, преди да започна да чета книгата, забелязах, че между разказите има и такива на деца, които са били съвсем невръстни по онова време, ми беше донякъде странно. Помислих си: какво може да помни едно дете на две, три, четири, шест години? Нали паметта за събития се изгражда по-късно? Могат ли да бъдат надеждни такива "спомени", може ли да се вярва на толкова малки "свидетели"? А забравях, че човек - дори дете, всъщност най-вече дете - може и да не помни ясно конкретни събития, но помни миризми, докосвания, звуци. Помни за цял живот.
Разбира се, едно дете се впечатлява от други неща - не от тези, които вълнуват възрастните. То може би помни по-скоро това, че във войната е изгубило любимата кукла, отколкото това, че неговата страна е била опустошена. Но всеки спомен, дори за най-незначителното нещо, е ярък, всяко чувство е изострено. И всеки спомен е страшен.
Страшно е, когато деца говорят за война.
На моменти човек се задъхва, докато чете "Последните свидетели". Задъхва се от безсилие, от ужаса на осъзнаването, че това, което чете, наистина се е случило - и че тези деца някак са останали живи и са пораснали, за да го разкажат.
На няколко пъти погрешно четях заглавието не като "Последните свидетели", а като "Последните оцелели". Погрешно - а дали? Защото те са оцелели от ужаса на една война и са доживели да разкажат за него. Оцелели са, за да разкажат историите си. И макар да ги разказват толкова години по-късно, вече като възрастни хора, аз още мислех за тях като за деца, и "чувах" детските им гласове.
Оцелели и доживели, за да разкажат.
Те заслужават да бъдат чути. -
Николай Райнов твърди, че „Всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето. А „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.
http://knijno.blogspot.bg/2017/07/blo... -
Тази книга ме преследва отдавна. Отдавна искам да я прочета и не смея. Страх ме е от това, което ще прочета вътре. И в същото време един трън дращи вътре в мен.
Най-накрая една вечер се престрашавам и отварям книгата. Прочетох първите петдесет страници на един дъх. Чета, задушавам се и не мога да спра. Чета в леглото си, свита под топлата завивка, сгушена на кравай, усещам равномерното дишане на мъжа ми до мен, чувам шумоленето на мъничката ми дъщеричка в другата стая по бейбифона и се задявам със сълзите си. След тези първи петдесет страници минаха седмици преди отново да я отворя.
Нито една книга не ми е присядала така, както тази още с първите си страници. Имаше дни, в които единственото нещо, което ми даваше смелост отново да разлистя страниците и да прочета тези изповеди, беше малкото ми момиченце - мисълта, че тя е тук до мен, от плът и кръв, че мога да я прегърна, да заровя нос в косата й и да вдишвам, дълбоко и дълго. Единствено така можех да дишам след тези думи.
Има истории, които са толкова невероятни, че ми се струват измислени има и такива, които ми се иска да са измислени. Копнея тези думи да бъдат пресилени, преувеличени. Но не са. Човек не може да излъже за това. Не го вярвам. Толкова ужасно много болка има сред тия страници, толкова кошмарни разкази, че ме поглъщат и изплюват на парчета.
Чела съм и преди книги за Втората световна война. Исторически, които се дистанцират от емоциите и личните преживявания на индивида и такива които се концентрират именно върху тях. Но никоя книга досега не е била толкова ужасяващ��.
Светлана Алексиевич показва детското и женското лице на войната. Лице, което се размива между живота и смъртта. Тук има разкази на стотици жени. Като едно истинско момиче на мирното време аз не познавам тази война. За мен войната винаги е била част от живота на мъжете. Но тук има жени навсякъде - в предната линия на фронта, в тежката артилерия, в кухнята и болницата. Тук има разкази на военнопленници, на домакини, на партизани, на нелегални, на бегълци, на евреи, на цигани и на ужасно много деца. Нито един кошмар на войната не е спестен. Оголени до кокал истории, които се запечатват завинаги в мен. За лудата жена, която върви и разказва на всички как са убили пред очите й всичките й дечица, как са разстреляли момченцето й в ушенцето. За немецът който накарал друга една майка да подхвърли бебето си във въздуха, за да го гръмне така. За побитата на кол военнопленница и детската играчка в раницата й. За мъченията при гестапо и страхът да не издадеш някого.
"Да умреш е най-лесното".
Стотици разкази за войната, преди и след нея. Как сутринта си на училище, а следобед пътуваш към фронта, след като си видял как разстрелват пред очите ти най-близките ти хора. Но по-ужасни са разказите на някои от жените за следвоенното време. За невъзможността им да се включат отново в обичайното русло на живота, защото вече не помнят как се живее в мир, защото не знаят как да бъдат част от този мир. И за обидите и хулите на другите жени, останали по селата и градовете си, които ги обвиняват в ..пошлост и нечистоплътие на морала. За майката, която гони от дома си ранената си и наградена с медал за военни заслуги дъщеря, защото има и друга дъщеря, а няма кой да я вземе за жена, ако тя остане в дома й. Защото никой няма да повярва в чистота й, след като сестра й се е върнала от фронта и я е покварила. В тези разкази няма злоба, няма жлъч към обвинителите, само болка, безкрайна болка и желание тази болка да бъде изказана, споделена.
Има едно едни думи към края на книгата, което дава отговор на въпроса, защо тази книга трябва да я има и защо трябва да бъде прочетена.
"Не искам да си спомням. А трябва да разкажа за бедата си на хората.Трудно е да плачеш сам..."
Толкова години след края на войната тези жени най-накрая говорят. Техните гласове трябва да бъдат чути. Тяхната болка трябва да бъде видяна.Техният подвиг трябва да се знае. Хората трябва да научат за тяхната борба, за тяхната война. Една мъжка война, която трудно приема жени.
Не мога да запомня историите им, фрагменти от стотици разкази се блъскат в ума ми. Не мога да запомня и имената им. Но се опитвам, чета ги внимателно, повтарям, връщам се, защото някой някъде винаги трябва да помни. Винаги трябва да знае.
Това е най-жестоката книга, която съм чела. Но и никъде не съм срещала повече любов, отколкото тук.
"Не може да имаш едно сърце за мраза, а второ за любов"
Сърцето е едно.
Не по-малко унищожтелни са разказите на децата. За тях нямам сила да ви говоря. Чета и бързам да се обадя на своята майчица, да чуя гласа й. Не й казвам, какво чета. Не искам и тя да чете тази книга, не искам да я боли така, както мен ме боли. Сърцето й е болно, не искам да го ранявам повече. Аз ще бъда нейната памет. Дъщеря ми ще бъде моята. Държа я на телефона, разказвам й маловажни неща, повтарям се, разпитвам глупости. Искам да слушам гласа й.
Не мога да бъда друга освен емоционална, когато чета или пиша за тази книга. Не съм обърнала и страница без буца да заседне в гърлото ми. Всичко вътре е толкова кратко и толкова ужасно, толкова силно. Прочетете тези истории, те трябва да бъдат чути, трябва да останат в паметта на хората завинаги, трябва да бъдат обеца на ухото. Знам какво ще ви причинят, но въпреки това ви моля, прочетете ги. Чуйте болката им. Стаете я в сърцата си. Заслужават го. Те искат само да бъдат чути. Искат просто да споделят с някого.
"Войната това е когато тате гo няма."
http://readersense.blogspot.bg/2018/0... -
Случвало ли ви се е някога да препоръчвате книга на приятели с думите: "След първите 50-тина страници ще ти се прииска да се гръмнеш!"? Е, на мен ми се случи. А книгата е "Войн��та не е с лице на жена", на беларуската писателка Светлана Алексиевич, която през 2015г. получи Нобеловата награда за литература.
Издадената от Парадокс книга всъщност съдържа две от петте книги на Алексиевич. Следват "Последните свидетели", включени в същия том, "Цинкови момчета", "Чернобилска молитва" (двете не са издавани в България) и накрая вече публикуваната "Време секънд хенд".
Всяка от петте книги e събрала колекция от спомени на участници в събития от последните 70-80 години, определящи за няколко поколения руснаци, а много от тях, определящи и за няколко поколения европейци - Втората световна война, войната в Афганистан, ядрената авария в Чернобил, живота в тоталитарната държава.
Книгата на "Парадокс" е събрала първите две книги от поредицата и обхваща разказите на жените, воювали във ВСВ и децата, оцелели в нея.
Тук няма да правя разграничение между двете части на този том. За мен те са много свързани. И двете представят разкази на живи хора, участвали и съпреживели тези трагични събития. Усещането е, че авторовата намеса е съвсем оскъдна и се изразява единствено в подбора на отрязъците от влезлите в томчетата човешки разкази и истории. Някои от тях са по-цялостни, други са кратки и изсечени, подобно на т.нар. flashbacks - внезапни пробиви в съзнанието на болезнени спомени от отдавна изтласканото в несъзнаваното травматично минало. Това впечатление за изключително минимално авторово участие обаче е лъжовно, защото от прочетеното става ясно, че Алексиевич е извършила къртовска работа не само по изграждане на идеята за своите книги. До момента, когато тя тръгва с микрофон и лента по домовете на останалите живи участнички във ВСВ разказите на жените за техните преживявания във войната са оскъдни и на практика ги няма. Но издирването на оцелелите фронтови жени, убеждаването им да говорят, изграждането на атмосфера, в която откровеният разказ става възможен и подреждането на стотици човешки истории в кохерентен образ на „женското лице” на войната, според мен е колосален труд, за който авторката заслужава достойно признание. Не случайно издаването на книгата става възможно едва след началото на епохата на гласността и перестройката, а цензурата е наточила хищните си ножици и заплашва да изреже много от наситените с двойнственост спомени на оцелелите жени.
Още в първите страници става ясно, че Алексиевич е трябвало да се пребори не само със съпротивите на интервюираните жени, не само с държавната цензура, но и с „цензурата-в-ума”, онази вътрешна инстанция в самата нея, която не може да понесе амбивалентността на победата и факта, че и победителите, също както победените, не могат да бъдат описвани и мислени единствено като добри:
„Аз имах своя война... Изминах целия път със своите героини. Като тях и аз дълго не вярвах, че нашата Победа има две лица – едното прекрасно, а другото страшно, цялото в белези – непоносимо е да го гледаш.”
В крайна сметка тя изглежда е успяла да се пребори със себе си и продуктът е тази изключително силна книга. Книга, която мирише на барут, разкъсана плът, насилие, ��енструална кръв и мърша. Книга, в която дните на войната се измерват в сантиметрите, с които израстват 16-17 годишните момичета, които се хвърлят да спасяват страната си редом с момчетата. Книга, в която в същото време предава усещането за стойността на всекидневните неща и в най-ужасяващите дни на изпитание.
Гласовете, които идват от книгата са всякакви: мъдри, страстни, твърди, нежни, безмилостни, кръвожадни и изпълнени с обич. Почти всички са гласове на хора, които са убивали други хора: снайперистки, танкистки, партизанки, нелегални. Но и на медицински сестри и лекарки, на свързочнички, кашеварки, перачки... Усещането е, че заедно с армията се движи един цял град обслужващ персонал, който обаче също го стрелят и убиват, който идва със своите желания, надежди и мечти...
В тази книга бомбите и куклите, самолетите и шалчетата, убитите врагове и задушените кърмачета, разкъсаните крака и сватбената рокля от бинтове, убитите майки и татковци, картофите в градината, изгубените, бездомни деца, които трябва да се справят сами на улицата, присъстват заедно по странен начин. Изведнъж, в края на книгата, редом с нарастващото омерзение от природата на човека, се изпълваш и с неочаквано уважение кам същия този човек. Както и с особено чувство на радост, че можеш тази вечер да си легнеш на своето легло, сред чисти, уханни чаршафи, че утре сутрин ще си измиеш зъбите, че ще хапнеш баница със семейството си..., край теб ще мърка котката ти и може да отвориш нова книга, докато заспиваш..., че можеш да се зачудеш коя нощница да облечеш и с кои обувки да излезеш утре сутрин...
Всички тези незабележими и често подценявани дарове на мирния живот.
В крайна сметка, макар и препоръката ми да звучеше малко страховито, мога да кажа, че в края на тази книга аз чувствам силна нужда да преоценя това, което има в живота ми в момента. Радвам се, че я прочетох и препоръчвам горещо на всички, на които им се чете нещо наистина разтърсващо. -
„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.
Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 – 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени – санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр – такава, каквато само една жена може да я разкаже.
Цялото ревю:
https://bibliotekata.wordpress.com/20...
-
Ainda não havia entrado em contato com a escrita de Svetlana Aleksiévitch, de forma que ao ler o livro achei bastante interessante esse estilo. É incrível como ela nos faz perceber que não foram X milhões de pessoas que morreram na guerra, mas sim que foram milhões de histórias de sofrimento. O foda é que ao terminar cada história, eu queria saber mais sobre ela...no final, o pai morreu? Ela conseguiu encontrar a família? E o que aconteceu com a avó?
-
„Войната не е с лице на жена“
И не че е възможно да възхвалявам която и да е война, не че се прехласвам пред понятието „жена на война“, не че не виждам влиянието на Партията. Но – вече никой не може да ме накара да не пиша професиите (и) в женски род.
(И не че се говори за професии тук. Или за „голяма“ политика. Всичко е на „микро“ ниво.)
Клавдия Григориевна Крохина,
старши сержант, снайперистка
Тамара Улянова Ладинина
редник, пехота
мария Афанасиевна Гарачук,
военна фелдшерка
Ана Семьоновна Дубровина-Чекунова,
гвардейски старши лейтенант, летец
Любов Ивановна Любчик
командир на взвод автоматчици
Антонина Мировновна Ленкова,
автомонтьор в полева автобронетанкова работилница
Зинаида Прокофиевна Гомарева
телеграфистка
Мария Семьоновна Калиберда,
сержант, свързочничка
Станислава Петровна Волкова,
младши лейтенант, командир на сапьорски взвод
Олга Яковлевна Омелченко,
санитарна инструкторка в стрелкова рота
Валентитан Павловна Чудаева,
сержант, командир на зенитно оръдие
Ксения Климентиевна Белко,
боец от трудовия фронт
Вера Йосивовна Хорева,
военен хирург
Олга Митрофановна Ружницка,
медицинска сестра
Тамара Уляновна Ладинина
редник, пехота
Светлана Василиевна Катихина,
боец в полева баня и пералня
Ирина Николаевна Зинина,
редник, готвачка
Зоя Лукияновна Вержбицка,
командир на отделение в строителен батальон
София ко��стантиновна Дубнякова,
санитарна инструкторка
Александра Семьоновна Попова,
гвардейски лейтенант, щурман
Мария Николаевна Степанова, майор,
началник-свръзка в батальон на стрелкови корпус
............................................................................................
„Последните свидетели. Соло за детски глас.“
Някои от заглавията на разказите – деца, които през първите години на войната са били между 0 и 14 години.
„Една шепа сол… Всичко, което остана от нашата къща…“
„Затвори очи, синко, не гледай…“
„Братчето ми плачеше, защото го нямаше, когато го имаше татко…“
„И разбрах – това е баща ми… Трепереха ми коленцата…“
„Поне едничък син да ни остане…“
„Защо са ѝ стреляли в лицето? Мама беше толкова красива…“
„Който плаче, ще го разстреляме…“
„Тъкмо ни се бяха излюпили пиленца… Страхувах се, че ще ги убият...“
„Ние ядяхме… парка…“
„Нима ние сме деца? Ние бяхме мъже и жени…“
„Нощем аз плачех – къде е моята весела мама?...“
„Аз дълго чаках нашия татко… Цял живот…“
„Маменце и татенце – златни думи…“
„До тази черта… До този край…“
............................................................................ -
„Юра Карпович - на 8 години.
Сега – шофьор.
Аз съм виждал това, което не бива да се вижда... Човек не бива да го вижда. А аз бях малък...
Аз съм виждал как войник тича и сякаш се спъва. Пада. Дълго драска земята, прегръща я...
Аз съм виждал как караха през селото наши военнопленници. Дълги колони. В окъсани и обгорели шинели. Там, където те нощуваха, беше изгризана и кората на дърветата. Вместо храна им хвърляха умрял кон...Те го разкъсваха...
Аз съм виждал как през нощта дерайлира и изгоря немски ешелон, а на сутринта поставиха върху релсите всички онези, които работеха по железницата и по тях мина локомотив...
Аз съм виждал как впрягаха във файтоните хора. Те имаха жълти звезди на гърба... Подкарваха ги с камшици.Весело се возеха.
Аз съм виждал как избиваха с щикове деца от ръцете на майките им. И ги хвърляха в огъня. В кладенеца...А на нас с мама не ни дойде редът...
Аз съм виждал как плачеше съседското куче. То седеше в пепелта на съседската къща. Самичко. Очите му бяха на стар човек.
А аз бях малък...
Минаха много години...Сега искам да попитам – а гледал ли го е това Бог? И какво е мислил той?”
Смазваща книга. Но просто задължителна за прочит. Задължителна. Съжалявам, че само пет звезди мога да й дам. -
" Първа си отиде нашата изумителна майка, после си отиде нашият татко. Ние усетихме, веднага почувствахме, че ние сме последните. На тази черта...До този край...Ние сме последните свидетели. Нашето време свършва. Ние трябва да говорим...
Нашите думи ще бъдат последни..."
"Някога великият Достоевски постави въпроса: ще се намери ли оправдание за света, за нашето щастие и даже за вечната хармония, ако в името на това, за здравината на основите, бъде пролята дори и една сълзица на невинно дете? И сам отговорил - тази сълзица не може да бъде оправдана от никакъв прогрес, от нито една революция. От никаква война. Тя винаги ще е по-тежка. Само една сълзица..." -
Cet ouvrage regroupe trois oeuvres majeures de Svetlana Alexievitch : La guerre n'a pas un visage de femme, Derniers témoins et La supplication.
Dans le premier, l'autrice a recueilli des témoignages de femmes ayant vécu la Seconde Guerre Mondiale. Si j'ai beaucoup lu sur ce sujet, je n'avais encore jamais lu de témoignages de ce genre. On trouve souvent ceux des soldats, des résistants, des rescapés de camps de concentration, et qui sont dans une très grande majorité des hommes.
Ici l'approche est différente, on lit l'histoire de femmes qui ont participé à la guerre en tant que soldat, en tant qu'infirmière, employée en messagerie, sniper... Mais également d'épouses, de mères, de filles, de soeurs... J'ai trouvé ces témoignages incroyables, ils sont durs mais en tellement réalistes et humains. C'est une lecture que je conseillerai à tout le monde, rien que pour la vision différente de la Seconde Guerre Mondiale qu'elle apporte.
Le deuxième porte également sur cette même guerre mais cette fois avec des témoins qui étaient enfants entre 1939 et 1945. Ici encore, on retrouve une autre vision des choses, une autre vision de cette guerre et qui est tout aussi difficile à lire car elle est vue et décrite par ces personnes à travers leur regard innocent d'enfant.
Et enfin, le dernier et sans doute le plus connu, La Supplication, propose des témoignages de personnes ayant vécu la catastrophe de Tchernobyl, que ce soit parce qu'elles habitaient à côté, parce qu'elles travaillaient dans le domaine du nucléaire ou de la santé, parce qu'elles ont dû intervenir en tant que "liquidateurs"... Personnellement, je ne connaissais pas vraiment ce qui s'était passé et avait une vision très incomplète de cet événement. J'ai appris à travers ma lecture, comment cet accident a été (très mal) géré, le désarroi des populations ou encore les actes innommables qu'on dû réalisés certains liquidateurs. Le livre commence de manière poignante, avec ce témoignage de la femme d'un pompier intervenu juste après l'explosion qui m'a déchiré le coeur.
Svetlana Alexievitch n'est pas une autrice très connue en France malheureusement, et pourtant son travail est tellement important. Les témoignages qu'elle a recueillis sont uniques et ils méritent vraiment d'être lus par tous et toutes. -
Книгата представлява разкази, истории от първо лице на жени, преживели втората световна война. Останах безмълвна и изненадана едновременно, че тези жени по някакъв начин все пак са успели да запазят нещо човешко у себе си, въпреки войната и нейното безумие.
'Последните оцелели' по-скоро ме разгневи, като естествено продължение на 'войната не е с лице на жена' и след послевкуса на 'Чернобилска молитва', пак от Светлана Алексиевич.
И както казва авторката "Жал ми е за тези, които са прочели книгата. И за тези, които не са"... -
I didn't enjoy reading this book simply because the subject is too dark. The book reports the testemonies of women soldiers or children who survived to World War 2. The style of writing is interesting as it is beautifully written (not exceptional though), however I stopped the reading at page 400 as I was fed up with all the darkness of suffering. Despite the fact that the subject is important, I don't see why Svetlana got the Nobel Prize.
-
Разтърсваща хроника на един кратък период от време - 1941 до 1945. Да покажеш, че може да има и нещо човешко и при нечовешки условия. Не героизъм, не патриотизъм, а именно човешкото запазено в малките хора. Чудесен превод на Боян Станков.
-
"Жал ми е за тези, които ще прочетат тази книга, и за тези, които няма да я прочетат..."
"А вас не ви ли е страх с мен? Да ме слушате..."
Зоя Мажарова - 12 години
"Всички ги хвана страх. Кои са тези? Нима това са хора?"
Катя Заяц - 12 години -
Видео ревю на книгата -
https://www.youtube.com/watch?v=Ort3G... -
Изключително интересна и увлекателна книга, която е декомпозирана от индивидуални и кратки история на хора преживяли и видяли ужаса на войната - независимо дали от физическа или духовна война...
-
Стивън Кинг твърди, че Злото винаги намира начин. Светлана Алексиевич, от друга страна, казва, че човешката памет е къса и именно затова тя се заема с трудоемката задача да запише с��омените на преживелите войната жени и невръстни деца. Войната е може би най-голямото зло връхлитало някога хората. Но да помниш и да разкажеш - това е смелост, която липсва днес. Трудно се забравят тези разкази на оцелелите - сърцераздирателни, разстърсващи, смущаващи, и ние, които само се досещаме какво е било, сега, когато четем, се ужасяваме и сме готови да извърнем очи от страниците и да затворим тази книга, за да се спасим от болката - така, както щрауса заравя глава, с надеждата опасността да отмине - така и ние, бягаме, за да не знаем. А трябва да знаем и да помним. Едва ли някой, който е успял да прочете книгата, ще остане безразличен.
"Така е останало и в паметта ми, че войната - това е, когато тате го няма..." -
Непередаваемо тяжелые книги..
Но это мои люди, моя история. -
за тази книга (всъщност две книги в една) не мога да пиша, тя трябва да се чете. от всички. колкото и да е трудно и мъчително. защото тези неща трябва да се знаят и помнят.
