Кротките by Angel Igov

Кротките Reviews

• 
  Thomas

  "Die Sanftmütigen" von Angel Igov ist ein politisches und ein poetisches Meisterwerk. Es behandelt die Schauprozesse der sogenannten "Volksgerichte" in Bulgarien 1944/45.
  
  Erzählt wird die Geschichte von Emil Strezov, einem erfolglosen Dichter, der zum Ankläger der Sechsten Kammer des sogenannten "Volksgerichtes" wird. Diese Kammer setzte sich mit Journalisten, Künstlern und Schriftstellern auseinander. Es geht darum möglichst viele Verurteilungen zu erzielen. "Individuelle Schuld spiele keine Rolle bei diesem Faschistenpack". So beißt sich dann Emil auch voller Zorn an einem angeklagten Dichter fest. Im Roman werden historische Quellen verwendet. Dennoch ist es kein historischer Reportage-Roman.
  
  Durch die sprachliche Sensibilität und die ungewöhnliche Erzählstimme gelingt ein kompakter, gerade einmal zweihundert Seiten langer, mitreißender Text.
  
  Erzählt wird die Geschichte von einem Chor Jugendlicher aus dem Sofioter Arbeiter- und Armenviertel Jučbunar, aus dem Emil Strezov kommt:
  
  "Das Buch deines Lebens aber schreiben wir: deine Nachbarn ums Eck, Schwarzfahrer der Geschichte, geduckt und leicht zu übersehen, mit zahllosen Augen begabt: die Sanftmütigen, die das Erdreich besitzen werden."
• 
  Кремена Михайлова

  Нямаше нещо в стила на Ангел Игов, което да не ми хареса.
  Но и нямаше нещо в героите и действията им, което да ми е ново и особено много да ме впечатли, развълнува или размисли.
  
  Леко безстрастна съм в този кратък коментар, защото романът ми изглеждаше като отлично проведено проучване, съчетано с безупречен стил – както познавам Игов от преводи и литературна критика (с уверени думи „зная какво казвам“). Но сякаш без „тръпка“, която ми е нужна, за да почувствам героите близки и обясними дори в нелогичните им действия. Отлично изпълнение, съчетание на стандартната романова традиция (герои, описания) + отличителна авторова специфика (наистина само 2-3 неща ми бяха странни, а май иначе съм голям каприз, без да разбирам професионално от литература). Но точно като роман-отличник, който не може да ми „легне на сърце“. Нито да го заобичам, нито да му се ядосам. Сякаш по-скоро детайлите, атмосферата (градът) бяха по-силни, но не и хората. Емил ми убягваше, Лиляна ми убягваше… Не мога да не отбележа първата страница – без да разбирам какво става, действително атмосферата беше осезаема (също – последна страница като за добър роман).
  
  За/около самия Народен съд исках малко повече да се ядосам, макар да съм забелязала, че харесвам именно (исторически) книги, в които позицията на автора не се натяква и не се наслоява омраза. Все пак исках да настръхвам при „Но освен вината, стои въпросът, че тези хора просто трябва да се изчистят от пътя ни.“ Не харесвам книги с герои „безспорни злодеи“, но почувствах колебливите герои поставени там просто за целта, защото е нужно да има такъв нюанс; не ги опознах добре и тези герои. (Ценев ли беше най-ясен?!...)
  
  „Такова е времето, нали? Но аз не виждам защо трябва да сме също толкова жестоки като враговете си особено ако тази жестокост ни струва и твърде много време и усилия.“
  
  Не се сещам точно какво съм чела/гледала за годините около 1944 г. Не че е достатъчно, но изглежда от различни източници през годините вече имам обща представя за простотията и низостите по това време и очаквах нещо по-специфично може би (самото изстрадване на избитите съм го преживяла, наистина жалко, че не помня във връзка с какъв източник; разбира се винаги е ценен погледът към „мотивацията“ на извършителите, но в случая не всички ми бяха убедителни - или просто Емил Стрезов действително така си виси във въздъха). Освен това като разбрах предварително идеята за кротките, исках и този аспект малко по-силно да ме тресне. От една друга книга ми остана много силен спомен – нещо от рода на това, че човекът е благодарен, че е емигрирал веднага, за да не му се налага да изпитва почтеността си в такива мътни времена. В този смисъл, доколкото си познавам страхливостта, изпитвам опасения дали нямаше да заприличам на кротките при такива условия… :(
  
  „Но ние, тарикатите, чопвахме от всичко, опитвахме, преценявахме, а после си мълчахме.“
  
  Вероятно цялостно има значение това, че след „Време секънд хенд“ дълго тази документална книга ще е най-силното ми преживяване на тема „комунизъм“, без (полу)измислени герои, а с живите силно въздействащи хора на Алексиевич (без да изпъква самата авторка).
  
  От „Кротките“ си оставям идеалистичните надежди за индивидуалното, националното и наднационалното бъдеще.
  
  „Онова, което ти казвам, е, че трябва да си способен да се поставиш на мястото на хората, които съдиш. Само така ще разбереш доколко е дълбока вината им. Особено когато е толкова абстрактна.“
• 
  Evgeniya

  Впечатляваща книга! Тук имаме един абсолютно разнообразен, интригуващ, up to date от гледна точка на похвати за писане роман, който "говори", "намига" красиво към езика от времето, което пресъздава. Ангел Игов се е постарал да е конкретен, достоверен в детайлите (стъклената трамвайна спирка на "Иван Асен", ех!), забележително обаче без да се усеща каквото и да е пренасищане, което би превърнало романа в някаква инвентаризация на София от 1944. Такива са и образите на героите - пестеливи и смислени.
  
  Отбелязвайки тези неща си давам сметка, че "Кротките" ще е трудно четиво за тези, които не проявяват съвсем никакъв интерес към темите за народния съд и 9-септемврийските събития. Чисто човешки (и в този смисъл субкетивно) обаче си мисля, че дори и така да е, си заслужава инвестирането на известно количество усилия в досега с историческите събития, който книгата осигурява. Най-малкото, заради самата възможност за една нова перспектива, но и заради липсата на всякакъв патос и драматични оценки в "Кротките".
  
  Във всеки случай, чудесно е, че тази книга е факт в съвремнната българска литература. Освен това, на мен много ми хареса.
  
  
• 
  Viktor Stoyanov

  Кротките, палачите и жертвите са роли в едно колело на късмета.
  Нещо повече - точно като в кръговрат, ролите се менят.
  
  Елегантно написан роман за едни времена, които може да определим като дивашки, просташки, революционни, погромни, спасителни, или както щете, но не и елегантни. Тук е противоречието, ала тук е и ценността на "Кротките". Игов е разказал историята с финес и присъща стегнатост. Разчовъркал е подбудите, нравите, мераците и ги е изложил на показ.
  
  В същото време обраният стил не ни дава и кой знае каква възможност да почувстваме героите, а май не това е била и целта. По-скоро да станем свидетели на "интересното" време и механизмите, които са го движели. Все пак се пренасяме в онази обстановка чрез участвуващите, а не само документално. Не само екстериорно, но и на психологическо ниво. Кротките ще пребъдат. Палачите са обречени в следващия момент да бъдат подсъдими и обратното.
  
  Мога да го препоръчам спокойно на интересуващите се от този исторически период - началото на ОФ, Народния съд и "бродещите младежи из софийските улици с кепета и червени ленти на ръкава". Както и на читатели с интерес към социално-политическия аспект на общественото развитие.
• 
  Gabriela Kozhuharova

  Нищо лошо не мога да кажа за "Кротките" – написана е безупречно, умението е налице, езикът, стилът и фабулата са стегнати и изпипани, атмосферата на епохата е уловена, посланието е предадено, всичко е шлифовано и по конец. Същевременно книгата не пробуди у мен почти никакъв читателски възторг. Рядко ми се случва подобно раздвоение, особено когато съм се канила на някое заглавие толкова дълго. Бих казала, че лично на мен романът ми дойде някак стерилен – липсваше ми връзката с героите, емоционалното въздействие, което очаквах конкретният исторически период да окаже върху мен, и онези тежки, грабващи моменти, които да ме потопят в размисъл за трагедиите и бурите на времето. Бих определила "Кротките" по-скоро като отлично издържана историческа възстановка – точна, но безстрастна, напомняща на кратките сцени с актьорска игра в документалните филми.
• 
  Sve

  Още с първите страници на "Кротките" ме обзе безсилен гняв и отвращение към простащината и грубостта, към насилието, което, облечено в гръмки думи и развяващо идеали, успява да смаже всеки опит за свобода на мисленето. Припомних си всички истории, разказвани от майка ми, за това как пра-дядо ми е бил арест��ван и му е отнето цялото имущество, как са ги гонили от една къща на друга и са писали по стените на дома им "народен враг".
  Важна е тази книга, макар и малка по обем. Оставам с чувството, че всяка дума е подбирана с внимание и съзнание за тежеста както на казаното, така и на премълчаното.
  Смутният дух на тези няколко месеца от 9 септември 1944 до пролетта на 1945 изпълва страниците на книгата. На някои от героите се налага да правят нелеки избори в името на по-висша цел, други вече отдавна са решили за себе си и решително работят, за да изградят това, в което вярват.
  Но дали насилието "за да изградим един по-добър свят" е оправдано? Кой има право и компетентност да съди "народните врагове"? Нима терорът срещу инакомислието, бил той облечен в нови лозунги, не е терор? Как може да живее спокойно човек в светлото бъдеще, ако в настоящето ръцете му са изцапани с кръв?
  Романът приключва някак твърде бързо и дава жесток отговор на тези въпроси. В "новия свят" няма място за колебания. Той се гради върху пълното отричане, върху унищожението на всичко минало, върху приспиването на съвестта и чувството за справедливост. Хората на новия свят не си задават въпроси. Те живеят и действат решително, следвайки повелята и без да подлагат на съмнение ни едно решение, идващо отгоре.
  Колко страшно е това мислене и какви невидими поражения продължава да нанася вече над 25 години след падането на комунизма ми е трудно да си представя. Фактът, че дори хора, родени след промените, действат и мислят като послушни комсомолци говори достатъчно. И всеки път, когато някой ме посочи с пръст, защото не съм съгласна с масовото мнение, потръпвам и се сещам за надписите "народен враг" на стените на дядовата ми къща.
• 
  Dessislava

  Чудесно написан роман. Това е първата книга на Ангел Игов, която чета (в случая слушам) и съм впечатлена от стила му на писане. Въпреки това и сюжета, и героите ме оставиха сравнително безразлична, не ми дадоха много. Приемам, че дистанцираността на персонажите от читателите е напълно целенасочена, което отново е плюс в литературните качества на автора.
• 
  Цветозар Бонев

  Комунизмът е много лоша тема за роман, ако самият исторически момент ще е единственото нещо, което ще движи сюжета. В този капан на повествованието, явно, лесно се стъпва.
  
  Стилът на Ангел Игов е особен, нещо, което не казвам с изцяло негативен или позитивен замисъл. Първата страница е великолепна, може би една от най-добрите въвеждащи страници, които съм виждал, ще ми се само остатъкът от романа да поддържаше този интерес и стил, но не е така. Повествованието във второ лице грабва очите, но когато не се използва толкова много, лесно се забравя, че е нещо повече от стилистическа окраска. А говорейки за стилистични окраски, разбирам, че Ангел Игов е преводач и преподавател по английска литература, но, лично, никога не съм харесвал точка и запетаята в английския, а доколкото ми е ясно, в българския не е правилно да се използва така. Пък дори и да беше правилно, в едно изречение да се наблъскат седем точки и запетаи е малко преувеличаване вече, Фостър Уолас, който е известен със своите претенции за този препинателен знак, никога не си е позволявал чак такива работи. (Хвана ми окото също, че прекъсната пряка реч, завършена с многоточие, отново е започната с многоточие, но това ще го приема като недоглеждане на редактора.)
  
  Сюжетът в "Кротките" много ми напомня на сюжетът във "Влас и съпротива" на Илия Троянов, в смисъл -- движи се със скоростта на прегазен от автобус труп на дребно животно, ей така, около ефектът на околността, без собствена воля. Героите са плоски и не виждат много развитие, като читател така и не успях да се свържа с Емил Стрезов, а уж съм него (второ лице все пак). От време на време стилът просто пропадаше, минаваше от второ лице в трето и (може би най-странното) когато се спомене Коста сякаш изведнъж разказвачът се променяше, влизайки леко в първо лице, утроявайки к-тата, сякаш самият Коста винаги е бил разказвачът, но след няколко параграфа се връщаме към нормални к-та и (понякога) обръщения във второ лице. Не помагат и дългите две страници и половина абзаци, които изпълват романа. Сто деветдесет и пет страници уж книга, а ми се стори безкрайна.
  
  Проблем тук се поражда и от факта, че, като млад човек, не съм експерт в тези исторически събития, но пък и не мисля, че точно това трябва да ми задържи интереса, все пак чета белетристика, не исторически доклад.
• 
  Александър

  Обичам такива интелигентно написани книги, отличаващи се с невероятни похвати и стил на автора. Темата ми е любопитна и мога да кажа, че романът обогати представата ми за събитията, случили се през 1944 и 1945 г.
• 
  Alexander Popov

  Публикувано в онлайн списание
  Shadowdance.
  
  Кротките на Ангел Игов се вписва естествено в поредицата от изразителни и умни модерни романи за българската история, които се появиха през последните години и които заслужено получават признание. Въпросните книги имат много достойнства, за повечето от които може да се говори най-вече през субективните лични възприятия; така и трябва, литературата разчита на пъстротата на заедно творящите писатели и читатели. Едно от най-големите им достойнства обаче е донейде обективно, или поне за него може да се мисли с малко п��-точни инструменти. Тези романи внасят истинска модерност, както в прочита на историята (а от това у нас имаме явна нужда), така и в литературата ни. Правят го най-вече чрез ясното осъзнаване, че езикът на един роман трябва сам да се поставя под съмнение, да очертава вътрешните си линии на напрежение. Кротките е именно такъв роман.
  
  Темата му – първите месеци на комунистическа власт, смачкването на предхождащото статукво и кулминацията на тези усилия в Народния съд от 1944-а и 1945-а година – е, доколкото разбирам, слабо изследвана и обхваната от неяснота; истината за нея, доколкото я има, е разкъсана на хиляди парчета, повечето от тях безвъзвратно заминали си. Разказвачът на Ангел Игов не се стреми да се преструва на историк, нито пък на психологическа призма, която може магически да пречупи историята и да я направи някакси интуитивно по-разбираема. Разказвачът не е дори главният герой на романа – младият пишман-поет Емил Стрезов, ненадейно превърнал се в народен обвинител, – нито пък е разказвач малко или повече всезнаещ, като онези от едно време, толкова удобни (и неправдоподобни) именно за изграждането на солидна историческа илюзия. Разказвачът е хоровият глас на целия софийски квартал Ючбунар. Ючбунарци са стотиците очи и уши, улавящи думите и действията на героите на тази конкретна история, те са гласът ѝ.
  
  Този избор на Ангел Игов може да бъде видян и като малко триков, като хитър ход, който да разтовари част от писателските трудности, или пък някаква привидяна морална отговорност, с която е оседлан автора. Доколкото литературата е структуриран набор от именно такива трикове, да, наблюдението е вярно, но то е вярно за практически всичко в художественото писане. Кротките заявява малко трикстерската си природа съвсем смело, но пък и без да ѝ придава особена важност. Още на първата страница се появява един такъв чудесен номер. Нейното последно изречение – “Това беше ти.” – разколебава читателя по необичаен начин, сякаш го поставя в книга-игра и на следващата страница от него ще се иска да избере дали да поеме в едната или другата посока. Веднага става ясно – ючбунарският хор се обръща към своя герой Емил Стрезов, но това е само един от детайлите в направата на текста, които инсинуират идеята, че на мястото на Стрезов би могъл да се намери всеки, вътре в примката от слепите случайности на историята.
  
  Безгласието на Стрезов и многогласието на разказвачите съвсем не означават, че на последните им е вменена някаква обективизирана надеждност. Кротките в Кротките може да не изпускат нищо от погледа и слуха си, може да са навсякъде по всяко време, но в техния глас също е заложен неизбежният релативизъм на човешкото съзнание и език, изправени пред задачата да преценят или разкажат нещо. Романът изказва моралните си оценки пестеливо и остава похвално неутрален в сравненията между няколко еднакво безсмислени и грамадни злини, противопоставени в матриците на цивилизационната и личната история. В езика на ючбунарци обаче могат да се издирят онези малки, незабележими на пръв поглед присъди, които са също толкова неадекватни в пристрастността си.
  
  Прекрасен е начинът, по който през текста е прокарана иглата на разказващите съзнания, надиплящи го с конеца на разказващия глас, който дава форма на написаното. Езикът на ючбунарци е убедителен и жив, какъвто си представям, че би могъл да бъде окрупненият глас на цяла една общност. Земен, звучен, вкоренен здраво не в абстрактна или взряна навътре образност, а в ежедневните символи, които градят конструкцията от смисъл за един беден работник – храната в устата и стомаха, обувките на краката, ��ъцете върху бедрата на някое хубаво момиче. Предметността на езика тук е навсякъде: пистолетите на коланите изглеждат като черни шоколади, ароматът на кафе е аромат на загадката, враговете на комунизма са сравнявани с насекоми и птици, наградата за борците и палачите е гроздобер. Не са само метафорите тези възли в текста, където езикът изневерява и превръща фактологията в супа. Разказът на ючбунарци е силно синестетичен, до степен на крайна опоетизираност, образите и модалностите се сливат в нещо като гъста и мека мъгла (с която започва романът), може би мъглата на историята; съвсем като в поема алитеративното изобилие тук-таме натъртва и оконтурява, къде заглаждайки, къде заеквайки.
  
  В тази мъгла личностните очертания са размити, но не защото отделните герои са твърде сложни психологически цялости, за да бъдат запечатани правдиво. Обратното, те са твърде простовати и прекалено лесно и безропотно пасващи на отредените им от случайността функцийки. Затова и на Емил Стрезов с такава лекота му се привиждат въображаеми двойници – в лицето на здравеняк от комунистическата милиция, в това на нелепата му жертва на скамейката на Народния съд, в пресметливия му ментор. Кротките умело показва най-страшния ефект на съда – тоталното обезличаване на всякакви морални оценки и индивидуални личности насред исторически кръстопът, който разбива самия фундамент в представите за справедливост и човещина. За чистото зло се казва, че няма оттенъци, но освен това и че често е съвсем банално. С други думи, в най-чистата си форма то е въплъщението на блудкавостта и безличността. А кротките разказвачи на романа може и рядко да получават глас от историята, пък и тяхната истина не е по-вярна от всяка друга, но поне е изказана на искрен език, лишен от жалка блудкавост.
• 
  Lyudmila Spasova

  
  
  Основната тема на романа е Народният съд.
  На пръв поглед главният герой е Емил Стрезов, младеж от малко градче по Искърското дефиле, озовал се в един от бедняшките квартали на София - Ючбунар и издигнал се след 9 септември 1944 г. Според мен главен герой е колективният разказвач, неназована група от хора, "Кротките", онези, които наблюдават, не бързат да се намесват и да си цапат ръцете в смутни времена, преди да са се ориентирали накъде духа вятърът.
  
  Емил Стрезов е срамежлив, необщителен младеж, който пише поезия и се увлича от леви идеи. Уж случайно той се оказва в центъра на събитията по време на Народния съд като "народен обвинител". Битието и мисленето му се променят. Той все повече се самоубеждава, че хора, които не са участвали в никакви репресии преди 9 септември, са много виновни и трябва да бъдат строго наказани. Като " Народен обвинител" Стрезов иска своя, собствена жертва, един човешки живот, с когото да се разполага и да погуби.
  
  Властта покварява не само него, но и някои от близките му приятели и сътрудници в делото. Други правят избора да не се замесват. Емил Стрезов е колкото палач, толкова и жертва, не само на обстоятелствата и нечии други планове, но и на собствените си мании и комплекси. Той е пионка, но пионка с власт.
  
  Много по-интересна фигура са според мен онези безименните, "кротките, които ще наследят земята", тази маса от наблюдатели, които нищо не изпускат от погледа си. Те са именно разказвачите в този роман.Този техен глас звучи като гласът на Обвинителя в един фиктивен процес срещу самия Стрезов.
  
  Невинни ли са "кротките"? Кой е отговорен?
  Много сериозни въпроси. Колко ли дълго ще търсим отговор и ще го намерим ли някога?
  
  Това е моят прочит на романа.
  
  За тези събития трябва да се пише, да се пише интелигентно и с желание да се вникне в уродливоста на епохата, както и в човешката природа, която ни води до различни избори в живота. Според мен "Кротките" е точно такъв роман.
  
  Очаквах по-драматичен финал.
• 
  Невена Паскалева

  Давам на романа максимална оценка, заради разтърсващия стил. Всяка прочетена дума е удоволствие, прескачането от "глава в глава" създава уникална тръпка и е винаги точно на място. В този роман просто нямаше нито една грешка - нито фактологическа, нито стилова! Може би и затова, заради прекаленото старание на автора, връзката между читателя и героите малко се изгубва. Забелязала съм това и при други, перфектно изпипани книги - стават донякъде "отстранени". Но може би целта на книгата е такава - не да се отъждествяваме с героите, а просто да погледнем обективно на тях, на времето и историята им. И да си направим своите си заключения...
• 
  Tsvetelina

  Чудесен, майсторски стил на Игов - образен, жив и пъстър изказ, обран откъм драматизъм, но все пак въздействащ наратив за едни иначе много драматични събития в новата ни история, поднесени тук по един различен и любопитен начин.
  Кратък роман, но наситен с картини - оставя с впечатлението, че дълго си крачил из кишавите улици на София отпреди 70-80 години, дълго си усещал онази тиха трескавост на всички обрати и събития през есента и зимата на 44-та и 45-та, дълго си се взирал в лицата в тълпата и след края още дълго ще мислиш за всичко, което "Кротките" е породил у теб.
• 
  Петър Панчев

  Из кривите пътеки на революциите
  Цялото ревю тук:
  http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...
  
  Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.
  
  Може би с романа „Кротките“ („Жанет 45, 2015) се отваря поредната рана, все още незараснала и смъдяща от време на време. А ние знаем, че сме наследниците на победителите от 1989 година, които все още ликуват от учебниците и се възгордяват от война, която самите ние не сме водили, но сме научени да славим, защото ни е донесла свобода. Но не сме я разбрали напълно тази свобода, защото сме млади и се борим едва ли не за нов Народен съд, и се бунтуваме, защото вярваме само на себе си. Но и днес от нас не зависи почти нищо, както и през далечната вече 1944 година, когато поредната чужда на нас революция прекрои миналото и бъдещето, жертвайки стълбовете, на които са се опирали нашите предци, и ни завладя. Ние сме народът.
  
  Роман като този на Ангел Игов все някога трябваше да се появи, за да покаже, че народът е главния герой на Историята – онези пешки, които се жертват в името на непопулярни идеи и каузи, подети от поредните революционери. Днес не е по-различно – народът все още е жертва на идеологиите, прокарани от окупаторите на властта. Така ще бъде и занапред. Но през онзи 9-и септември 1944 година се извършва най-голямата чистка по идеологически причини. Така наречения Народен съд погубва живота на цялата интелигенция на България, заедно с омразните политически противници на новата комунистическа власт. Това изтребление съсипва градената с десетилетия културна идентичност на страната. Започва подмяната на ценности. Появяват се дребни ентусиасти, които поемат вълната и се намърдват сред силните на деня. Точно оттам започва романът „Кротките“. (Продължава в блога:
  http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...)
• 
  tanja

  [4.5] „”Mit anderen Worten, du sprichst vom revolutionären Terror”, stellte Elias sachlich fest. “Die Idee, das Bürgertum als Klasse zu extrahieren, zu liquidieren. Auf so eine Definition bin ich einmal gestoßen: Der rote Terror ist Waffengewalt, angewendet gegen eine Klasse, die, obwohl zum Tode verdammt, nicht sterben will.””
  
  
  “Das Buch deines Lebens aber schreiben wir: deine Nachbarn ums Eck, Schwarzfahrer der Geschichte, geduckt und leicht zu übersehen, mit zahllosen Augen begabt: die Sanftmütigen; die das Erdreich besitzen werden.”
  
  
  
  100% den Internationalen Literaturpreis verdient!! und dabei so ein dünnes Buch,,,dabei sagt es aber genau das was es sagen will, obwohl man zu den bulgarischen Volksgerichten 1944/45 noch etliche mehr schreiben könnte.
  
  Und was für eine Übersetzung!!! hach,,,Herr Andreas Tretner, ich küsse Ihr Auge.
  
  Der halbe Stern Abzug hat tatsächlich gar nichts mit dem Text an sich zu tun (und hätte ich das Buch auf bulgarisch gelesen wären es sicher volle 5 Sterne gewesen) aber, da hier einige Wörter nicht übersetzt wurden (bzw. manches halt Erklärung bedarf) und deshalb mit einem Glossar gearbeitet wurde, muss ich sagen,,,,,,,Fußnoten wären besser gewesen, da das blättern ganz nach hinten doch irgendwo den Lesefluss stört.
  
• 
  Давид Наков

  В този роман невинни няма.
  Героите фашисти са виновни, защото не успяват да се противопоставят на човеконенавистната идеология.
  Героите комунисти са виновни, защото под маската на правораздаването крият личните си амбиции, фрустрации и щения.
  Виновни са и кротките, наблюдателите, за които историята не ще намери място по „пожълтелите си страници“, защото оцеляват на дребно, докато други подменят реалността им.
  
  Тъй като заглавието „Кротките“ създава асоциации с „Доброжелателните“, неизбежно е да се не потърси връзка между Емил Стрезов и Макс Ауе. А връзка има – и двамата герои попадат по-скоро случайно в командния център на историята, макар и като подизпълнители. В това е и техния трагизъм – дадената им власт ги подтиква към извършване на дела, немислими за тях като обикновени хора. И дори когато осъзнаят за миг ролята си на пионки и гнусотата на действията си, те разбират, че изход няма.
  Всъщност една от най-важните идеи и на двата романа е, че доброто и злото в човешката природа се нуждаят просто от контекст, в който да се проявят. Ако обстоятелствата изискват и толерират злото у човека, то той трудно може да се противопостави освен ако не е носител на непоклатими ценности и желязна воля – нека да не се самозалъгваме твърде малко са тези хора.
  
  Интересна особеност на романа е неговата камерност, която привидно влиза в противоречие с мащабността безумието – Народен съд. Но ако Джонатан Лител е разполагал с тонове документи за Втората световна, за да пресъздаде нейния свят, то Ангел Игов няма това щастие – както на не едно място е посочено, документите и свидетелствата за това събитие са неорганизирани, трудни за намиране или пък изкривени през призмата на идеологията. Защото, ако нацизмът си е отишъл и е бил заклеимен официално, то комунизмът е имал 45 години да прикрива или да представя във фалшива светлина престъпленията си, а на всичкото отгоре, след неговия провал никога не бива официално припознат и признат като престъпен режим.
  
  И въпреки това много изследователска работа е била свършена, личи си. Романът е информативен относно епохата - градското пространство, нравите, хората, механизмите на властта, но и изискващ от читателя да активизира знанията си за нея и да доизгради представения свят, защото текстът е лаконичен, есенциален. В един неголям обем той успешно представя духа на времето през историите на няколцината герои, защото улавя специфичното в характерологията на палачите, на жертвите и на наблюдателите, а моделът на техните отношения се преповтаря от върховете до низините на тогавашното общество.
  
  Българската връзка в романа – съмнителният колорит на нашенския комунизъм се долавя в дребнавостта на целите му: разчистване на лични сметки и лично облагодетелстване: достъп до работа, храна и жилище.
  Особено ценна за мен е идеята за кротките - онази безформена, деидеологизирана, послушна и винаги оцеляваща човешка маса, която следи събитията отстрани и се задоволява с циничен коментар, защото никога не взима участие в тях. Това са хората от крайните квартали, дребните тарикати, които приемат идеологиите, без да ги разбират и без да вярват в тях, защото знаят миналото на хората, които ги олицетворяват.
  
  „Кротките“ на Ангел Игов, заедно с „Една и съща нощ“ на Хр. Карастоянов, представя съвременна, различна и оригинална гледна точка към събития от близкото минало, които тънат в идеологически мъгли поради факта, че обществото няма морални сили да признае само на себе си истината за тях.
  
  
• 
  Илия Димитров

  "...хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите,надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята."
• 
  Daniel Penev

  Ангел Игов заслужава уважение дори само заради куража си да надникне към едно толкова черно петно в българската история, каквото несъмнено е Народният съд. Поголовното посичане на знайни и незнайни българи, което протича в края ��а 1944 и началото на 1945 година, безскрупулното заличаване на мнозина български интелектуалци предопределя по-нататъшното развитие на страната ни. Младият автор трябва да бъде похвален и заради необичайния ъгъл, от който ни представя онези мрачни събития – през очите на „хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята.“
  Романът проследява преображението на Емил Стрезов, млад поет от краен столичен квартал, който вижда в Народния съд възможност за себеутвърждаване. Историята на Емил Стрезов е пример за огромната и крайно негативна промяна, която настъпва в мисленето и ценностите на голям брой представители на Отечествения фронт – хора, които изведнъж получават правото да управляват, обиждат, крадат, преценяват, съдят и решават човешки съдби с кимане или подпис. „Кротките“ е разказ за пагубния път, по който може да тръгне един човек във време на исторически промени, за пагубните решения, които може да вземе, когато е със замъглено съзнание, и за пагубните последствия от опиянението с власт и влияние.
  Народният съд прераства в извращение, при което властимащите се стремят не към справедливост, а към лично облагодетелстване, неограничена власт и мъст. За тези хора Народният съд, при който уж всички представители на този народ вземат колективни решение в името на общото благо, представлява перфектното извинение. „Защото целият народ, в своята съвкупност, никога не може да греши. Отделният човек – да, ала народът – никога.“
  
• 
  Христо Блажев

  Справедливостта не се спира пред нищо:
  http://knigolandia.info/book-review/k...
  
  След помитащата “Една и съща нощ” на Христо Карастоянов имах желание да прочета друг хубав роман за щекотлив период от българската история. Знаех, че и Ангел Игов, и Милен Русков готвят нещо в тая посока – първият превари, пък и името на книгата така чудесно кореспондира с една от (трудно е да кажа любима за подобна диаболична творба) знаковите книги на последното десетилетие – “Доброжелателните” на Джонатан Лител. “Кротките” е роман за първите дни, седмици, месеци на комунистическа власт в България, както и за Народния съд, това позорно петно, което никога няма и не бива да бъде отмито.
  
  ИК Жанет 45​
  
  http://knigolandia.info/book-review/k...
• 
  Ria Naydenova

  Светлото бъдеще на терора:
  http://azcheta.com/krotkite-angel-igov/
  
  „Кротките“ от Ангел Игов е роман, който излезе навреме за седемдесет и първата годишнина от Деветосептемврийския преврат и заслужава да бъде обсъждан дълго време в публичното пространство.
  
  Връщайки се към едни времена на лудост, на война на всеки срещу всеки, на триумф на дребнавата омраза над разума, Ангел Игов ни припомня за Деветосептемврийския преврат или колко е важно да мислиш сам за себе си. Защото никой, колкото и висшестоящ да е, не може да ти даде всички отговори.
  
  ИК "Жанет 45"
• 
  Sad Sherp

  Интересно написана книга. Разказвач/наблюдател е и един хор на ючбунаровци. Комунистите са гнусни, това ясно, но акцента, макар и в историческа рамка на 1944-та година изобщо не е исторически. Показването на слабостта и страстта и изобщо човека, тук предимно с низините си, е основната сила на книгата. Героите са се получили плътни, без особено обрисуване. В резюме - добър разказ, да кажем, модерен роман, който не е добре да влиза в графата 'да си преосмислим историята', защото тя е ясна. Човекът не винаги е. Хубава книга за грозни исторически моменти и личности.
• 
  Ilia Temelkov

  Много обичам града като явление и сцена на събития. София е родният ми град, в който съм изкарал по-голямата част от живота си и това ми е една от любимите сцени, които много рядко са използвани качествено, с познание и уважение. "Кротките" е книгата, към която ще реферирам занапред, когато трябва да дам пример за това как София може да е великолепен герой в роман.
  За съжаление останалите герои в този роман са на практика несъществуващи. Извън черупката на някакви клиширани характери - франтчета, партизани, объркан младеж, девойка с неясна мотивация - няма почти нищо смислено. Емил като главен герой не ме трогна, нито ме накара да го недолюбвам, беше м�� безразличен. Всъщност колективното "ние" на съкварталците му ми беше по-интересно, да усетя откъде идва тяхното съдене, на какво се базират страховете и коментарите им, какво са виждали, надничайки от ючбунарските си прозорци.
  Въпреки това разминаване, бих препоръчал "Кротките", но препоръката ми е базирана на липси. Романът запълва няколко липси - липсата на истории от периода около 1944 г., липсата на истории за живота на София, липсата на истории, в които да не сме просто пост-соц страдалци. Като едно от първите неща, запълващо тези липси, "Кротките" е супер и се надявам да вдъхнови и други подобни.
• 
  Yorkk

  Приятният гъдел на властта.
  Лютивата подправка на отмъщението.
  Присмехулните погледи на прозорците.
  Бягай, Емил Стрезов!
  5/5
• 
  Amellie

  Авторът е отдавна доказал се властелин на словото и познавач на литературата, така че още в самото начало бях убедена в качествата на този роман. Както отбелязва и проф. Николчина, да вървиш с писателя Ангел Игов по софийските улици е невероятно удоволствие – сякаш преоткривам града и историята му (същото усещах и когато четях „Кратка повест за срама“). Наративните техники и тук впечатляват, а силата на творбата се потвърждава от неутралното отношение на разказвача, което оставя читателя сам да дава морални оценки на описваните събития и действащи лица. Роман, който предлага както силни образи, така и шокиращи въпроси за същността на човека и стадното чувство на дехуманизация пред страха.
• 
  Ясен

  Народопсихологията на редовия българин, допуснал Народния съд, събрана в малко над 100 страници. Цяло чудо е, че попаднах на тази книга, имайки в предвид липсата на реклама. Определено си заслужава да се прочете- същите кротки ще са тук и след векове.
• 
  Kookiejar

  Не беше лесен пътят ми през "Кротките". Несъмнено, Ангел Игов има интересен и необичаен подход към изграждането на повествованието. Интригуващо е да четеш историята от различни гледни точки, но е и рисково решение на автора. За мен липсваше добавената стойност на различните гледни точки. Вместо да създава контраст и дълбочина, този похват по-скоро издава младостта на автора.
  
  За съжаление, тази кратка книга толкова дълго набираше скорост, че последните двадесетина страници бяха по-скоро облекчение от края, отколкото вълнение от предстоящата развръзка. И това всъщност е тъжно, защото последните двадесетина страници бяха силата на цялата история и там се усещаше най-накрая емоционалната позиция на автора към героите, както и фундаменталната идея за цикличността на историята. Да, ние всички сме нечии съдници и съдниците на днешния ден ще бъдат обвиняемите на утрешния. Красив беше последният параграф в книгата и мое лично предположение е, че авторът го е завършил рано в процеса на писане. Но опитвайки се да изгради цял роман окола фундаменталната си идея, Ангел Игов за съжаление я е размил.
  
  Въздействащ край и концепция, но в есенцията си, "Кротките" създава впечатление за един кратък разказ, който е надянал шлифера на роман, без да има с какво да го изпълни.
• 
  Kari Ni

  Книгата засяга едно от най-противоречивите събития в съвременната българска история - Народния съд. Стилът е увлекателен, а темата силно интригуваща. Хареса ми, че авторът рисува пълнокръвни образи, без да вменява на читателя морални оцеки. Четейки книгата, сама съпреживявах моралните дилеми между идеология, характер, лични преживявания и духа на времето, но не достигнах до консенсус. Именно така Ангел Игов ни предизвиква да помислим за размиващата се граница между вина и наказаниe, обвинител и обвиняем, справедливост и желание за мъст. Имаме нужда от повече подобни интелектуални провокации особено в сегашната българска действителност, в която ролите на изкупителна жертва и палач се променят с трескава бързина.
  
  Очаквам с нетърпение още произведения от Ангел Игов.