Večne je zelený ... by Pavel Vilikovský

Večne je zelený ... Reviews

• 
  Kuszma

  Tegyük fel, van egy regény. Egy vérbeli kémtörténet, a K.U.K. ügyeletes James Bondjával a főszerepben, aki a felbomló Monarchia romjai között zongorázgat a történelem hangszerén. Ez a csávó vérprofi ügynök, aki királyok és miniszterelnökök metaforikus levesét szokta elsózni, de minden neki állított csapdából angolnaként slisszan ki. Aztán van egy másik regény, amiben valami kéziratban maradt Hrabalból szökött rosszmájú, imbecillis vén kéjenc az elbeszélő, aki leül melléd a kocsmában, Olvasó, és nem ereszt: csak mondja, csak mondja, nem szabadulsz, pedig már kiittátok az összes sört a hordókból. No most ez a két regény a kiadó vagy a nyomdatechnikus gondatlanságból valamiképp összekeveredett, Vilikovsky pedig adoptálta. Egy tündéri hadova az egész, elképesztő nyelvi bravúrral megvalósított szürreális vágtatás át a XX. századon, Közép-Kelet-Európán, egy olyan végcél felé, ami a homályba vész, de ha odaérnénk, alkalmasint akkor sem ismernénk fel, hogy ide indultunk, és ha mégis felismertük, akkor meg legszívesebben indulnánk is vissza azonnal.
• 
  Toolshed

  U komických kníh je problém, že ak sa s humorom autora miniete, tak.... nič. Ja Vilikovského milujem, ale toto je hands down najhoršia jeho kniha, akú som čítal, a to mi už veľa prečítať nezostáva. Príde mi to ako dielko niekoho, kto sa veľmi rád počúva a myslí si, že je naozaj na popukanie, bystrý, ostrovtipný, postmoderne žmurkajúci a tak vôbec. Čo Vilikovský aj bol, ale keby som od neho čítal len túto knihu, tak si poviem len "Fook nou."
• 
  Anja

  Confusing, yet intriguing. This story is from a distinct perspective, told in an engaging way. However, he loses track of where he is when he keeps making comments about a present situation. So it gets a little jumbled up.
• 
  maťa

  tak toto bolo sklamanie:(
• 
  Matej Rumanovský

  Chvíľu mi trvalo, kým som sa prepol na poetiku tohto dielka, no keď to človek dá, tak je to jazda!
• 
  Matej Masaryk

  Vilikovskeho mam rad (ak ma niekto rad kvalitne pisanie, inak sa ani neda), ale vysokemu hodnoteniu tejto knihy - neratajuc literarnohistoricke hladisko - naozaj nerozumiem. Ten z anglofonnej literatury nadsenecky prebraty vtip s tarajucim nespolahlivym rozpravacom trval skratka pridlho. Lepsie by to zapadlo do tych rokov, kedy bola kniha naozaj napisana, nez vedla ovela vyzretejsieho Kona na poschodi.
• 
  Jacqueline Wagenstein

  Излизането на романа с мистериозното заглавие „Зелен е…“ у нас едва ли е било замислено като жест в памет на Павел Виликовски, който напусна света на живите в началото на 2020-а. Но съдбата е известна с иронията си, а той е искрящ майстор на пародията и комичния абсурд.
  
  „Зелен е…“(1989) с основание се счита за постмодерен шедьовър в жанр бурлеска и е конструиран като монолог на един бивш шпионин, чийто адресат са най-малко двама души. От една страна, героят се обръща към свой някогашен любовник, полковник от контраразузнаването. Другият му слушател е безименен младеж, който не проронва нито дума до края на книгата. Шпионинът изповядва спомените си, но тази изповед е сатанински изопачена и перверзна – то е като да четете Артур Кьостлер, пренаписан от Бекет. Сложете в сметката духовитостта на Бохумил Храбал и великодушното презрение на Карел Чапек към култиваторите на образи и идеологии и ще придобиете известна, макар и мъглява представа за това, което ви очаква. Жертва на горчивия присмех на автора става не една нация – румънците, австрийците, французите, швейцарците…, няма милост и за древните гърци. Все пак почетно място в това самоотвержено окарикатуряване се полага на словаците. А когато българин с критично мислене и порядъчно чувство за самоирония чете редове като тези по-долу, няма как да не припознае сънародниците си в тях. Как се е заблудил бедният Виликовски! Само си е въобразявал, че пародира словаците:
  
  Една психически и физически трудна мисия ме очакваше в един забутан край на света. Не знаете къде е Словакия? Дори не се учудвам. Бих казал, че това е забравен от господа край, ако бях сигурен, че господ някога е знаел за него… Интегриран заден двор на интегрална Европа.
  
  Е, да, словаците, народ нещастен, хилядолетие страдал под чуждо иго и виел от мъка… знаете ли как се вие от мъка? Измежду всички европейски народи точно словаците усвоили старата мъдрост на Конфуций: ако не можете да се опазите от изнасилване, легнете спокойно и му се насладете колкото можете повече…
  
  Всички народи искат да изорат дълбока бразда в Историята на човечеството, да надскочат себе си, но не са стигнали и до глезените си, единствено словаците, благословени божии чеда, виждат смисъла и целта на своето съществуване в простия факт, че ги има.
  
  Епизодът с бившата краварка и бъдеща доцентка Стела 2, с която бившият шпионин е поддържал „междучовешки отношения“, е бравурно хрумване. Такъв мизансцен не е по силите на никой днешен шарлатанин, нито дори на самия живот, той може да е дело единствено на писател с дръзка експресия и свободно съзнание. Впрочем краварката може и да няма душа, защото душата на тази книга е в поразителните асоциативни скокове. В кръшното изобилие от намеци, анекдоти и препратки, действителни и измислени личности, налудничави ситуации и още по-налудничави тълкувания. Кой е младежът късметлия, към когото се обръща разказвачът, става ясно на последната страница, където полковникът ще извика „Зелен е конят на живота!“ и ще изцвили весело – вероятно редом с теб, читателю, защото тази книга действително може да накара човек да цвили от смях…
  
  Роден през 1941 г., Павел Виликовски е сред най-ярките фигури в съвременната европейска проза. Представител на силно поколение писатели, които се появиха през 60-те години на миналия век и трансформираха из основи словашката художествена словесност, той излезе на преден план едва след 1989 г., когато отпаднаха ограниченията на комунистическата цензура. Творби като „Автобиография на злото“ (2009), „Куче на пътя“ (2010) и „Краткотраен сняг“(2014) са приветствани заради хапливото остроумие и меланхолията, но преди всичко заради блестящия, ясен и безмилостно точен език. Освен като писател, Виликовски се изявява като редактор и преводач – превеждал е Джоузеф Конрад, Кърт Вонегът, Малкълм Лоури, Вирджиния Улф, Уилям Фокнър. Той е единственият словашки писател, печелил два пъти най-престижната национална награда за литература „Анасофт Литера“.
  
  Българското издание на „Зелен е…“ е в превод на Донка Нейчева.
• 
  aurora

  4.5/5 but rounding up
  
  read this for my eastern european literature class and my god what a ride. vilikovsky has a real way with words, and 'ever green' is a very short read, but the way the various little plot threads unfold is just... addictive. the narrator is obnoxious, charming, sympathetic, sociopathic, witty, and terrible. that ending! i might have to read this again because i'm sure i'm missing out on a lot of subtext. kind of meandering towards the middle. glimpse into slovakia and its history.
  
  cee writers are on something different
• 
  Tzeck

  Čo?
• 
  Jakub Kočenda

  „Zatiaľ čo otcovia hmotné obete prinášali, synovia sa, pokiaľ ide o hmotné obete, zaoberali odnášaním.“
• 
  Rob

  Felt one with the author's mind, so my enjoyment of the book was highly personal.